Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

И тогава, най-сетне, силата на съществото започна да чезне. Краката му се подкосиха и то се срути, претърколи се към ръба на стълбището и изчезна от поглед — ярък пламък в мастилената тъмнина.

Бремен се надигна на крака, опърлен от пламъците и изподран от ноктите на чудовището. Другите двама нападатели продължаваха бавно да се приближават, с превзети стъпки, като дебнещи котки. Бремен се опита да призове магическата си защита, но беше изтощен от борбата с първото създание.

А другарите му като че ли знаеха това. Промъкваха се плавно към него, скимтейки нетърпеливо.

Бремен опря гръб в стената на стълбището и ги загледа.

В това време Кинсън и Марет се промъкваха тихо по коридорите на крепостта и го търсеха. Навсякъде лежаха мъртъвци, но от стареца нямаше и следа. Макар че трескаво се ослушваха и оглеждаха, те не доловиха присъствието му никъде. Тревогата на Кинсън нарасна. Ако в крепостта се криеше зло, което дебнеше натрапниците, то можеше да открие първо тях. Можеше да ги открие, преди те да са намерили Бремен, и той щеше да бъде принуден да им се притече на помощ. Или пък друидът вече сам бе паднал жертва, без те да го чуят? Може би бяха закъснели? Не трябваше да позволява на стареца да тръгне сам!

Вървяха покрай телата на войниците от Друидската стража, които бяха устроили последната си защитна позиция в края на стълбите на второто ниво на крепостта. Продължиха нагоре. Все още нищо не се появяваше. Стълбите водеха нагоре в тъмнината, сякаш безкрайни. Марет се бе притиснала към стената, за да има по-добра видимост към онова, което лежеше пред тях. Кинсън продължаваше да хвърля погледи назад, в случай че атаката дойдеше оттам. Лицето и ръцете му бяха лепкави от пот.

Къде беше Бремен?

Тогава нещо на горната площадка помръдна, леко просветна и се откъсна от сенките.

— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.

Те се спогледаха, после продължиха предпазливо напред.

Нещо се строполи на стълбите над тях, някакво тежко тяло. Беше твърде далеч, за да могат да го видят, но и достатъчно близко, за да възбуди въображението им. В мрака избухна син пламък. Прокънтяха писъци и се чу тупване на тела. Няколко секунди по-късно една пламтяща топка профуча от ръба на стълбището и прелетя покрай тях. Беше някакво полуживо същество, което се загърчи в агония, щом се удари в пода долу.

Забравили всякаква предпазливост, Марет и Кинсън се втурнаха напред. Зърнаха Бремен високо горе на стълбата, обграден от две отвратителни създания, които се приближаваха към него, едното от горната, а другото отделната площадка. Старецът беше окървавен, обгорен и очевидно бе останал без сили. Друидският огън струеше от пръстите му, но вече не можеше да възпламенява. Създанията, които се промъкваха към него, се наслаждаваха на ужаса му.

И тримата се обърнаха изумени, щом пограничникът и момичето се приближиха.

— Не, върнете се! — извика Бремен, когато ги зърна.

Но Марет тичаше нагоре по стълбите към площадката под него с изумителна бързина и остави изненадания Кинсън зад гърба си. Тя се закова на място и се сгъна в наметалото като навита докрай пружина. Разпери широко ръце, с обърнати нагоре длани, сякаш умоляваше небесата за помощ. Кинсън ахна изумен и се втурна след нея. Какво правеше тя? Чудовищата приближаваха към нея, като съскаха застрашително и се извиваха. Спускаха се с ужасяваща скорост по стълбите с извадени нокти. Кинсън изкрещя гневно, но все още бе твърде далеч!

И тогава Марет сякаш експлодира. Избухна някакъв ужасен тътен, който запрати Кинсън към стената. Той изгуби от поглед Марет, Бремен и чудовищата. От мястото, където стоеше момичето, изригна пламък — синкава струя, която заискри до бяло. Тя разкъса по-близкото чудовище на парчета. После достигна и второто, което бе по-близо до Бремен, и го изтласка настрани като листо на вятъра. Чудовището изкрещя ужасено и пламъците бързо го погълнаха. Огънят се разрастваше, облизваше каменните стени и стълбището, поглъщаше въздуха и го превръщаше в дим.

Кинсън закри очи и се запрепъва напред. Огънят изведнъж изчезна. Остана само димът, който изпълваше всичко на гъсти облаци. Кинсън продължи по стъпалата и откри Марет, припаднала на площадката. Вдигна я и леко залюля крехкото й тяло. Какво беше станало с нея? Какво бе направила? Беше лека като перце, дребното й лице бе бледо и осаждено, късата й черна коса беше влажна. Притворените й очи се взираха сляпо. През цепките на клепачите, той видя, че са побелели. Наведе се по-близо. Тя като че ли не дишаше. Не успя да напипа пулс.