Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Бремен изкачи стълбището до канцеларията на Върховния друид. Приличаше на тих, безмълвен призрак, бродещ сред мъртвите. Чувстваше се напълно безплътен, безтегловен и нереален. Беше така незначителен — човек, който си играе с огъня, без да разполага с лек за изгарянията, които неизбежно щеше да причини. Усещаше се изморен, изгубен в страховете си. Беше си поставил напълно непостижима задача — да създаде магия, която да вложи в талисман, и да открие войн, който да я овладее. Какъв беше шансът му да я изпълни? Имаше ли надежда?

Намери вратата към покоите на Атабаска отворена и пристъпи предпазливо през нея. Прегледа рафтовете и писалището, но без резултат. Надникна във всички шкафове и папки, но не откри нищо. И вече изплашен, че може би е дошъл твърде късно дори за медальона, той забърза към спалнята на Върховния друид.

Там, положен на нощната масичка, забравен в бързината, с която Атабаска бе изтръгнат от постелята, за да срещне смъртта си, просветваше Ейлт Друин.

Бремен го сграбчи и започна да го оглежда, за да се увери, че е истински. Излъсканият метал просветваше пред него. Старецът прокара пръсти по гравираното изображение на ръката и горящата факла. След това бързо го пъхна в робата си и изхвърча от стаята.

Мина отново по коридорите и стълбищата, все така нащрек, напрягайки сетивата си. Бе стигнал чак дотук, без да срещне нищо по пътя си. Може би просто бе минал покрай онова, което го дебнеше. Като безшумна сянка той се промъкваше по мъртвите коридори, през сенките в тесните ъгли и разпръснатите по каменния под тела. Изведнъж през високите прозорци с ромбовидни стъкла зърна лек проблясък в небето на изток. Нощта си отиваше, зазоряваше се. Бремен пое дълбоко дъх в тежкия, спарен въздух и закопня за уханието и свежестта на гората отвън.

Стигна до главното стълбище и се спусна надолу. Намираше се между два етажа, когато долови някакво движение на широката площадка отдолу. Забави ход, после спря и зачака. Нещото долу се отдели от сенките — самото то сянка с чудата форма. Беше човек, но само донякъде. Ръцете, краката, торсът и главата му — всичко бе покрито с гъста черна козина, остра и четинеста. Цялото бе разкривено и някак сгърбено, като клони на върба, странно издължено и обезформено. Ноктите и зъбите му се белееха с цвета на оголена, изсъхнала кост, очите му проблясваха в алено и зелено. Създанието шепнеше името му, викаше го, умоляваше, примамваше го с почти осезаема злост в гласа.

— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.

Старецът бързо вдигна очи към горната площадка, която също се виждаше от широката вита стълба, и там се появи още едно същество. Изпълзя от мрака като огледално отражение на другото.

— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.

Двете започнаха да се приближават, тръгнаха по стълбите, едното нагоре, а другото надолу. Бяха го хванали в капан. Нямаше врати, през които да избяга, можеше да тръгне само по стълбите и да мине покрай едното или другото чудовище. Осъзна, че са го причаквали. Бяха го оставили да си свърши работата, да вземе онова, което искаше, и го бяха обградили. Господаря на Магията беше планирал всичко, с намерението да разбере какво е толкова важно, че да принуди Бремен да се върне, какво съкровище, каква частица магия може да е тъй скъпоценна за него, че да рискува живота си. Разберете какво е това, беше им наредил Брона, а после го вземете от безжизненото му тяло и ми го донесете.

Бремен поглеждаше ту към едното, ту към другото създание. Някога друиди, тези изчадия сега бяха напълно безформени. Рейвъри, берсеркъри, същества, лишени от всичко човешко и превъплътени така, че да послужат на една последна цел. Трудно му бе да изпитва жалост към тях. Все пак са били все още хора, когато са предали крепостта и обитателите й. Имали са свободата да избират.

Но те трябва да са трима, сети се той внезапно. Къде е третият?

Шестото чувство и изострените му докрай инстинкти го подтикнаха да погледне нагоре точно когато третото същество се измъкваше от каменната ниша, в която се бе скрило, и се появи на стълбата. Бремен се хвърли настрани и то се срути на стълбите, чу се прашене на счупени кости. Но това не беше всичко. Съществото се надигна, безформена купчина със стърчащи зъби и нокти, и като крещеше и пръскаше слюнка се нахвърли върху друида. Бремен реагира инстинктивно и използва защитата на Друидския огън, който погълна чудовището в синя пелена. Но дори и сега то не спря. Продължи да се приближава, горящо, черната му четина пламтеше като факла, а кожата под нея започна да се бели и топи. Бремен отново го посрещна с огън, но вече беше изплашен, изумен, че изчадието продължава да се държи на крака. То се спусна към него и старецът се изви настрани, падна по гръб на стълбите и зарита отчаяно.