Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Те забързаха през празния, ветровит вътрешен двор към крепостта.

Вътре в Паранор, Бремен се придвижваше внимателно по празните коридори, тих, като облак, пресичащ небето. Докато вървеше, се опитваше да се настрои към миризмите и звуците на крепостта. Наостри сетивата и инстинктите си, за да открие опасността, за която Сирид Лок го предупреди, но не успя да долови нищо. Или беше дълбоко скрита, или вече бе отминала.

Бъди предпазлив, рече на себе си той. Бъди нащрек!

Всички в крепостта бяха мъртви, в това бе сигурен. Всички друиди, всички стражи, всички, които се бяха обучавали и живели тук толкова много години, всички, които той бе изоставил само преди четири дни. Тази мисъл го удари като юмрук в стомаха; спря дъха му и го лиши от сили; остави го вцепенен и обезверен. Всички са мъртви. Знаеше, че това може да се случи, беше вярвал, че е възможно, дори бе видял пророчеството за него. Но реалността беше далеч по-жестока. Телата лежаха навсякъде, разкривени от смъртта. Някои бяха умрели от меч, други бяха разкъсани на две. А му се стори, че останалите са отведени в най-дълбоките подземия на Крепостта и убити там. Никой не бе оцелял. Ничий пулс не достигаше до слуха му. Ничий глас не викаше. Нищо не помръдваше. Паранор се бе превърнал в костница. В гробница.

Той продължи да върви по кънтящите коридори към Заседателната зала и там намери Атабаска. Лицето му беше запазило предсмъртното си изражение, тялото му представляваше ужасна развалина. Бремен спря, за да потърси Ейлт Друин, но не го откри. Изправи се и застина. Чувстваше единствено мъка за Върховния друид, единствено съжаление. Щом видя всички избити и крепостта на друидите — пуста, му се прииска да се беше опитал по-упорито да ги убеди, че ги грози опасност. Усети чувство за вина. Не можеше да се успокои. По някакъв начин той също бе виновен за всичко това. Имаше и знанието, и силата, а не беше успял да ги използва. И резултатът бе налице. Бремен придърпа робата на Атабаска върху лицето му и продължи нататък.

После се качи до библиотеката, като се движеше с долепен към стената гръб, наострил слух за всеки признак на опасност. А тя бе тук, както го бяха предупредили и Сирид, и виденията. Друидите изменници го чакаха. Това беше сигурно. Но Господаря на Магията бе заминал заедно с изчадията си. Въртопът магия, завихрил се при появата им — Бремен беше прокарал дълбоко в Друидския кладенец магическите си нишки — се бе развълнувал и закипял само колкото да ги разтревожи и да ги подтикне да бързат. Заслуша се и сега успя да долови леко съскане, магията се спускаше отново към дъното, магията, която бе давала живот на крепостта, която бе давала мощ на повечето от друидските заклинания. Необятна и изменчива, тя връщаше само малка частица от обещаното и бледнееше пред лицето на Брона и чудовищната му сила. Но все пак беше изпълнила предназначението си, беше прогонила друида отцепник от крепостта.

Бремен въздъхна. Толкова малка победа не му носеше никакво облекчение. Брона бе осъществил своето отмъщение и единствено това имаше значение. Беше унищожил онези, които му се бяха опълчили, които го бяха предизвикали, и бе опустошил убежището им. Сега вече нямаше кой да го спре, освен един старец и шепата му последователи.

Може би. Може би.

Стигна до библиотеката и откри Кал Рис. Не можа да се сдържи и от гърдите му се откъсна приглушен вик. Веднага покри стария си приятел, нямаше сили да го погледне отново. Мина през скритата врата към стаята, в която се съхраняваха Друидските хроники. В нея не бе останало нищо освен работната маса и столовете. Прахът, който Бремен бе дал на Кал като крайна мярка, вече потъмнял, беше пръснат по пода като доказателство, че онова, за което старецът бе настоял, е изпълнено. Бремен се опита да си представи Кал в последните минути от живота му, но не успя. Достатъчно беше да знае, че Друидските хроники са спасени. Това можеше да послужи като епитаф за стария му приятел.

И тогава чу нещо, някакъв звук, който идваше нейде отдолу, звук — толкова лек, че го долови по-скоро с инстинктите си. Забърза през стаята, почувствал, че отреденото му време в Паранор е вече към края си. Трябваше да намери Ейлт Друин. Медальонът беше последната му надежда. Не го видя на гърдите на Атабаска. Възможно бе да са го взели след смъртта му, но Бремен не мислеше така. Сирид Лок му беше казал, че атаката се е състояла през нощта и е заварила всички неподготвени. Атабаска сигурно е бил вдигнат от постелята. Надали бе имал време да си сложи медальона. Може би още беше в покоите му.