Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

По-късно Марет заспа, Тей се изпъна на земята до нея, а Бремен остана на пост. Кинсън, увит в наметалото си, отиде да седне до стареца. Взрян в тъмнината, друидът не продума, когато пограничникът приближи. Кинсън седна, изпъна и кръстоса един върху друг дългите си крака и придърпа наметалото върху раменете си. Нощта беше твърде топла за сезона, ароматът на пролетни цветя и свежи листа и треви изпълваше въздуха. От планините повяваше лек ветрец, който шептеше в клоните на дърветата и къдреше водите на реката. Двамата мъже постояха така смълчани, заслушани в звуците на нощта, изгубени в мислите си.

— Поемаш голям риск с връщането си — каза накрая Кинсън.

— Необходим риск — поправи го Бремен.

— Сигурен си, че Паранор е паднал, нали? Известно време Бремен не отговори, стоеше неподвижен като камък, после кимна бавно.

— Ако е така, значи ще бъде много опасно за теб — настоя Кинсън. — Брона вече те търси. Вероятно знае, че си бил в крепостта и ще очаква завръщането ти.

Старецът извърна леко лице — сбръчкано и загрубяло от времето и слънцето, белязано от живот на трудности и разочарования — към младия си спътник.

— Наясно съм с това, Кинсън. И ти знаеш, че е така, тъй че защо въобще го обсъждаме?

— За да ти напомня — обяви твърдо Пограничникът. — Защото трябва да бъдеш особено предпазлив. Имал си видения, добре, но те често са измамни. Аз не им вярвам. И ти не бива да го правиш. Поне не напълно.

— Имаш предвид видението за Паранор, предполагам?

Кинсън кимна.

— Да — крепостта завладяна и друидите избити. Всичко е съвсем ясно. Но усещането за нещо дебнещо, за някаква опасност — ето тук се крие уловката. Ако това е вярно, злото няма да ти се яви във форма, която очакваш.

Бремен сви рамене.

— Да, предполагам. Но това няма значение. Трябва да се уверя, че Паранор е наистина загубен, без значение колко сигурен съм в това, а и трябва да намеря Ейлт Друин. Медальонът е задължителна част от талисмана, с който ще бъде унищожен Господаря на Магията. Видението показа това достатъчно ясно. Мечът, Кинсън, мечът, който трябва да изкова, който трябва да наситя с магията, срещу която Брона няма да може да устои. Ейлт Друин бе единственият елемент от задачата, който ми бе показан; медальонът се виждаше съвсем ясно на дръжката на меча. От него трябва да започна. Ще го открия и тогава ще реша какво да правя по-нататък.

Няколко секунди Кинсън го изучава мълчаливо.

— Вече имаш план, нали?

— Да кажем наченки на план — усмихна се старецът. — Познаваш ме твърде добре, приятелю.

— Познавам те достатъчно добре, за да предугадя ходовете ти — въздъхна Кинсън и се загледа отвъд реката. — Не че това ми помага да те накарам да си по-предпазлив.

— О, не бих бил толкова сигурен.

„Не би ли?“ — продължи наум Кинсън. Но не му се искаше да спори, с надеждата, че в думите на стареца има поне малко истина, с надеждата, че друидът наистина се е вслушал в него, особено в предупреждението му да бъде предпазлив. Беше доста странно, че в залеза на живота си Бремен беше толкова по-безразсъден от младия мъж. Кинсън винаги бе живял в пограничните райони и беше разбрал, че животът и смъртта са разделени само от една-единствена грешна стъпка, че трябва да знаеш кога да действаш и кога да изчакаш, за да останеш жив. Предполагаше, че Бремен напълно осъзнава това, но не винаги одобряваше решенията му. Старият друид бе много по-склонен от него да предизвиква съдбата. Може би защото владее магията, помисли си пограничникът. Той бе по-бърз и по-силен от стареца, инстинктите му бяха по-изострени, но Бремен имаше магията, която го поддържаше, а магията никога не търпеше провал. Това донякъде носеше успокоение на Кинсън — увереността, че приятелят му е обвит от допълнителен защитен пласт. Но все пак не бе достатъчно, за да прогони тревогата.

Той раз кръстоса дългите си крака и ги протегна пред себе си, облегна се назад и се подпря на ръце.

— А какво се случи с Марет? — попита внезапно той. — При Адския рог, когато ти изпадна в несвяст и тя стигна първа до теб?

— Интересна жена е Марет — гласът на стареца внезапно се бе смекчил. Той отново извърна лице към Кинсън с блуждаещ поглед. — Помниш ли как твърдеше, че притежава магия? Е, оказа се права. Но вероятно е магия от почти непознат за мен вид. Все още не съм сигурен. Макар че поназнайвам нещо за нея. Тя е емпат, Кинсън. Умението и да лекува е следствие на тази сила. Може да приеме чуждата болка в себе си и да я намали, да сподели чуждата рана и да ускори заздравяването й. Точно това направи с мен при Адския рог. Аз изпаднах в несвяст от шока, който виденията и досегът със сенките на мъртвите ми причиниха. Но тя ме повдигна — усещах ръцете й — и ме събуди, отново силен, изцелен. — Той примигна. — Беше толкова чисто. А ти успя ли да забележиш какъв ефект имаше това върху нея?