Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Там, в неравния отвор, сенките като че ли започнаха да се събират, съединявайки се в мрак, който бавно започна да приема формата на висока, облечена в роба фигура, която не стоеше на пода като жив човек, а висеше във въздуха над него, лека и нематериална, като дим. С появяването й в залата започна да се просмуква студ, който бързо изпълни помещението и плъзна по костите на пленените друиди. Един по един нападателите им се свлякоха на колене, наведоха глави и грубият им шепот се понесе:

— Господарю, господарю.

Господаря на Магията погледна със задоволство към победените друиди. Сега те вече бяха негови. Паранор беше негов. Най-после, след толкова време бе осъществил отмъщението си.

Той заповяда на изчадията си да се изправят отново на крака, след това протегна обгърнатата си от мантията ръка към Атабаска. Без да може да се противопостави, ослепен и обзет от агония, Върховният друид беше издърпан нагоре сякаш от невидими въжета. Той увисна над пода, над останалите друиди, крещейки от ужас. Господаря на Магията направи въртеливо движение с ръка и Върховният друид застина зловещо. Последва второ въртеливо движение и Атабаска започна да вика с ужас и болка в дрезгавия си глас:

— Господарю, господарю, господарю.

Друидите, струпани под него, извърнаха очи от срам и ярост. Някои се разридаха. Огромните изчадия на Господаря на Магията изсъскаха от удоволствие и вдигнаха възторжено ноктестите си крайници. Господаря на Магията кимна и черепоносецът с ужасяваща бързина разкъса гърдите на Атабаска и изтръгна все още биещото му сърце. Върховният друид отметна назад глава и изкрещя, щом раздраха гърдите му, после се свлече напред и издъхна.

Няколко дълги секунди Господаря на Магията го задържа да виси отпуснат над събратята си, като парцалена кукла, с процеждаща се от тялото му кръв. Залюля го напред-назад, наляво-надясно и най-накрая го остави да се стовари на каменния, под където се превърна в безформена маса от разкъсана плът и строшени кости.

После нареди всички заловени друиди да бъдат подкарани като стадо добитък до най-затънтените кътчета на подземията на Паранор и там да бъдат зазидани живи.

Щом и последният от писъците им се разтвори в тишината, той тръгна из коридорите и стълбищата на крепостта в търсене на Друидските хроники. Беше унищожил друидите; сега трябваше да унищожи и знанията им. Или да вземе от тях онова, което би му послужило. Движеше се бързо, тъй като вече се чуваше глъчка някъде от вътрешността на бездънния кладенец на крепостта, където скритата магия се пробуждаше в отговор на присъствието му. В своите владения той можеше да се справи с всичко. Но тук, под небето на най-големите си врагове, имаше вероятност и да не успее. Откри библиотеката и я претърси. Намери стелажа, зад който бе скрит входът към помещението от другата страна, но то беше празно. Усети, че е използвана магия, но не можеше да определи нито произхода й, нито целта й. А колкото до Хрониките, от тях нямаше и следа.

Врявата от дълбините на Друидския кладенец се засили. Нещо беше излязло на свобода, предизвикано от появата му, и се надигаше, за да го намери. Това го притесни, някой бе призовал сила от подобно естество, за да го предизвика. Надали беше дело на тези жалки смъртни, които така лесно беше покорил. Те вече не бяха в състояние да направят нищо. Сигурно беше работа на онзи, който беше проникнал наскоро във владенията му, на онзи, когото слугите му бяха проследили, на друида Бремен.

Той тръгна обратно към Заседателната зала, нетърпелив да се махне възможно най-скоро. Беше постигнал целта си. Тримата, предали Паранор, бяха доведени пред него. Господаря не им заговори с думи, те не заслужаваха да хаби дъха си, остави мислите му да им говорят. Те раболепничеха и се държаха като послушни овце. Жалки, глупави създания, които жадуваха повече, отколкото заслужаваха.

— Господарю! — скимтяха те с жаловити гласове. — Господарю, ние служим единствено на теб!

„Кой друг от друидите, освен Бремен, напусна Крепостта?“

— Само трима, господарю. Едно джудже — Риска, един елф — Тей Трифънйъд и едно момиче от Южната земя — Марет.

„С Бремен ли тръгнаха?“

— Да, с него.

„И никой друг ли не е избягал?“

— Не, господарю, никой.

„Те ще се върнат. Ще чуят за падането на Паранор и ще искат да се уверят в това. Вие ще ги чакате. Ще завършите онова, което аз започнах. Тогава ще станете като мен.“

— Да, господарю, да.

„Станете.“