Стражите се строиха на върха на главното стълбище. Елфи, джуджета, троли и един-двама гноми чакаха рамо до рамо, готови и решителни. Сирид Лок стоеше пред тях с оголен меч. Не се заблуждаваше; предстоеше им отчаяна битка, предварително обречена. Вече бе обмислил възможностите. Нищо не можеха да направят за защитата на външните стени; те вече бяха изгубени. Все още държаха вътрешните стени и крепостта, входовете бяха запечатани, хората му — готови да окажат съпротива. Но всички тези усилия само щяха да забавят непоколебимия им враг. Имаше твърде много начини да се проникне през, над и под вътрешните стени и друидската стража нямаше да успее да ги удържи задълго. Рано или късно нападателите щяха да ги ударят в гръб. И когато това се случеше, щяха да са принудени да бягат, за да спасят живота си.
Атаката дойде отдолу, водена от черепоносеца. Чудовища с разкривени крайници прииждаха по стълбите — приличаха на огромни възли от зъби, нокти и оръжия. Сирид поведе хората си в контраатака и нападението бе отблъснато. Чудовищата настъпиха отново и друидската стража пак ги запрати обратно. Но вече половината от защитниците бяха или мъртви, или ранени, а никой не идваше на помощ.
Сирид Лок се огледа наоколо с отчаяние. Къде бяха друидите? Защо не бяха отговорили на сигнала за тревога?
Чудовищата атакуваха за трети път, като четинеста лавина от блъскащи тела и млатещи крайници, от зейналите им гърла изригваха викове и крясъци. Друидската стража отвърна на атаката, врязвайки се в изчадията, изблъсквайки ги обратно по стълбата. Половината от защитниците паднаха бездиханни по осеяния с кървави стъпки под. В отчаянието си Сирид изпрати още един от хората си да намери отнякъде помощ. Но точно преди войникът да тръгне, той го сграбчи за куртката и го придърпа по-близо.
— Намери друидите и им кажи да бягат веднага, докато все още могат! — прошепна му той така, че да не чуят останалите. — Кажи им, че Паранор е загубен! Върви бързо, кажи им. А после бягай и ти!
Лицето на вестоносеца пребледня и той хукна нататък, без да каже и дума.
Долу, в сенките, се надигаше още една атака, тръпнеше безформена маса от мрачни силуети, ехтяха гърлени крясъци. После, отнякъде високо в крепостта, където спяха друидите, се извиси пронизителен крясък.
Сирид усети как сърцето му спира. „Свърши се!“ — помисли си той. Не беше нито уплашен, нито натъжен, а само отвратен.
Няколко секунди по-късно изчадията на Господаря на Магията наново заприиждаха по стълбите. Сирид и малобройната му група се приготвиха да ги посрещнат с вдигнати оръжия.
Но този път нападателите бяха твърде много.
Кал Рис спеше в Друидската библиотека, когато звуците от нападението го събудиха. Беше работил до късно, каталогизираше докладите, които бе съставял в продължение на последните пет години, за особеностите на атмосферните условия и техния ефект върху посевите. Накрая беше заспал на бюрото си. Стресна се и се събуди, сепнат от виковете на ранените мъже, от звъна на оръжията и тропота на ботуши. Повдигна посивялата си глава и се огледа неуверено, после се изправи, остана неподвижен за момент, за да се опомни, и тръгна към вратата.
Надникна предпазливо навън. Сега виковете бяха още по-силни и по-ужасяващи, викове на паника и болка. Мъже от друидската стража тичаха покрай вратата му. Кал разбра, че крепостта е нападната. Предупреждението на Бремен беше останало нечуто и сега те щяха да платят цената за своето пренебрежение. Изненада се от увереността, която изпитваше по отношение на случващото се и неговата развръзка. Вече знаеше, че няма да преживее нощта.
И въпреки всичко се поколеба, все още не желаеше да приеме онова, което знаеше. Коридорът сега беше пуст, звуците от битката долитаха накъде отдолу. Реши да отиде и да види какво става, но още докато обмисляше намерението си, един мрачен силует изскочи от задното стълбище. Кал веднага се мушна обратно зад вратата, като остави само малък процеп, през който да наднича.
Черни, безформени създания изникнаха пред очите му, невиждани същества, чудовища от най-страшните му кошмари. Той пое дъх и го сдържа. Те влизаха от стая в стая, вършейки скверното си дело, и напредваха по коридора, в чийто край чакаше той.
Затвори тихо вратата на библиотеката. За момент просто остана на мястото си, неспособен да помръдне. Пред очите му се стрелнаха хиляди видения, спомени за ранните му дни като чирак-друид, за последващото му назначение като друид-книжник, за неуморните му усилия да събере и съхрани писанията на стария свят и света на магията. Толкова много неща се бяха случили за съвсем кратко време. Той поклати глава с почуда. Как така всичко се беше изнизало толкова бързо?
Читать дальше