Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Сега виковете прозвучаха съвсем близо, идваха от коридора отвъд вратата, по който кръстосваха чудовищата. Времето отлиташе.

Той отиде бързо до писалището си и взе оттам кожената кесийка, която Бремен му беше дал. Може би трябваше да замине със стария си приятел. Може би трябваше да се спаси, докато все още можеше. Но кой щеше да защити Друидските хроники, ако го беше сторил? На кого другиго можеше да разчита Бремен? А и това беше мястото, на което принадлежеше. Знаеше толкова малко за света навън; много време беше минало, откакто беше излизал в него. Нямаше да е от полза за никого отвъд тези стени. Тук поне все още можеше да послужи на предназначението си.

Той отиде до библиотечния шкаф, който маскираше скритата вратичка към стаята, в която се съхраняваха Друидските хроники, и натисна механизма. Влезе вътре и се огледа. Помещението бе пълно с огромни, подвързани с кожа книги. Те бяха там, лавица след лавица, подредени и номерирани, хранилищата на знанието, на, всички познания, събрани от друидите от времето на Първия Събор и епохата на магията, от времето на възхода на човешката раса и Великите войни. Всяка страница от тези книги беше изпълнена с информация. Част от нея бе разбрана, друга все още тънеше в мистерия — всичко, останало от науката и магията. Повечето от написаното в тези книги бе дело на ръката на Кал, всяка заострена буква, всеки ред; бяха му отнели повече от петдесет години. Тези записки бяха най-голямата гордост на стареца, плод на усилията на целия му живот, най-голямото му постижение.

Той се приближи до най-близкия стелаж, пое си дълбоко дъх и развърза шнура на кожената кесийка. Отнасяше се с огромно недоверие към всички проявления на магията, но сега нямаше друг избор. Освен това, знаеше, че Бремен никога не би го подвел. Съхраняването на Хрониките беше най-важното нещо и за двамата. Те щяха да донесат спасението за всички. Кал загреба пълна шепа от блестящия сребрист прах и го хвърли към една от секциите на библиотеката. В този миг цялата стена, до която бяха наредени книгите, започна да трепти, подобно на мираж в силна лятна жега. Кал се поколеба, после хвърли още прах по размиващите се форми. Рафтовете и книгите изчезнаха. Той бързо мина нататък, като хвърляше шепи от праха по всяка от секциите на библиотеката и ги гледаше как затрептяват и избледняват, докато изчезнат съвсем.

Няколко секунди по-късно Друидските хроники вече ги нямаше. Остана само стая с четири голи стени и дълга маса за четене в средата.

Кал Рис кимна със задоволство. Сега Хрониките бяха на сигурно място. Дори и да разкриеха помещението, съдържанието му щеше да си остане скрито. Беше много повече от това, на което се бе надявал.

Той тръгна обратно, внезапно изтощен. По вратата на библиотеката имаше огромни драскотини, сякаш гигантски нокти се бяха опитвали да хванат дръжката и да я завъртят. Кал се обърна и внимателно затвори вратата на хранилището. Остави почти празната кожена кесийка в джоба на робата си, отиде до писалището си и остана прав до него. Нямаше никакви оръжия. Нито път за бягство. Оставаше му само да чака.

Тежки туловища блъскаха по вратата отвън и я разцепиха. Секунда по-късно тя поддаде, отвори се и се удари с трясък в стената. Три сгърбени чудовища се вмъкнаха в стаята, червените им очи се присвиха и се втренчиха с омраза в него. Той гледаше приближаването им, без да трепне.

Най-близкото от тях държеше късо копие. Нещо в поведението на мъжа го разгневяваше още повече. Щом стигна до Кал Рис, то заби копието в гърдите му и го уби мигновено.

Когато всичко свърши и оцелелите от стражата бяха заловени и изклани, останалите живи друиди бяха натирени от скривалищата си към Заседателната зала и принудени да паднат на колене, обградени от чудовищата. Намериха и Атабаска, все още жив, и го изправиха пред черепоносеца. Изчадието се втренчи във внушителния белокос Върховен друид, после му заповяда да коленичи и да го признае за свой господар. Когато Атабаска отказа, горд и надменен, въпреки поражението си, създанието го сграбчи за врата, взирайки се в изпълнените му със страх очи, и го изгори с огъня, който блъвна от пастта му.

Докато Атабаска се гърчеше в агония на пода, в Заседателната зала настъпи внезапна тишина. Съскането и глъчката замряха. Простъргването на нокти и скърцането на зъби изчезна. Спусна се тишина, мрачна и зловеща. Всички очи бяха вперени към главния вход на залата, където тежките двойни врати висяха разбити и изтръгнати от пантите.