Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Те се изправиха припряно, с нетърпение — покварени души и умове, попаднали под властта му. Все още не притежаваха силата да извършат онова, което се изискваше от тях, затова трябваше да бъдат променени. Той ги докосна с магията си, оплете ги с нишки, тънки като паяжини и здрави като стомана, и отне и последните остатъци от човешкото в тях.

Писъците им ехтяха в празната зала, докато той неумолимо ги оформяше в нещо ново. Краката и ръцете им се мятаха, главите им диво се тресяха, а очите им се изцъклиха.

Когато приключи, тримата друиди бяха неузнаваеми. Той ги остави и следван покорно от останалите си слуги, се стопи обратно в нощта, изоставяйки крепостта на умиращите и мъртвите.

На раздяла Бремен подаде ръка на Риска и джуджето я стисна силно. Стояха пред самия вход на пещерата, в която се бяха прислонили, след като напуснаха Адския рог и неговите духове. Беше почти пладне, дъждът се бе стопил в ситен ръмеж и на запад, над тъмните върхове на Драконовите зъби небето беше започнало да просветлява.

— Изглежда, че няма скоро да се срещнем отново и ще поемем по различни пътища — изсумтя Риска. — Не зная как ще успеем да останем приятели. Не зная въобще защо ще правим всичко това.

— Нямаме друг избор — обади се от другата му страна Тей Трифънйъд. — Няма кой друг да го свърши вместо нас.

— Да, така си е. — Джуджето се усмихна, сякаш на себе си. — Е, това ще е изпитание за приятелството ни. Разпилени из Източната и Западната земя и кой знае кога ще се срещнем отново. — Той стисна силно ръката на Бремен. — Пази се!

— Ти също, добри ми приятелю — отвърна старецът.

— Тей Трифънйъд! — извика джуджето през рамо. Вече беше тръгнал надолу по пътеката. — Не забравяй обещанието си! Събери елфите и ги доведи на изток! Изправете се с нас срещу Господаря на Магията! Ще разчитаме на вас!

— Довиждане засега, Риска! — извика Тей след него.

Джуджето помаха, нарамвайки торбата си на едрите си плещи, широкият меч се поклащаше от едната му страна.

— Късмет, елфически уши. Бъди нащрек! Пази си гърба!

Елфът и джуджето продължиха още известно време в този дух, като стари приятели, които обичаха добросърдечните си шеги и бяха свикнали с взаимните си закачки, с които прикриваха чувствата, напиращи дълбоко в тях. Кинсън Рейвънлок стоеше настрани и слушаше словесното представление, като си пожелаваше да има време да опознае и двамата по-добре. Но сега това трябваше да почака. Риска бе заминал, а Тей щеше да ги напусне при изхода на Кенън, когато те щяха да свърнат на север към Паранор, а елфът да продължи на запад към Арборлон. Пограничникът поклати глава. Колко ли тежко щеше да е това за Бремен. Бяха минали две години, откакто се бе разделил с Риска и Тей. Дали щяха да минат още две, преди да ги види отново?

Когато Риска се скри от погледите им, Бремен поведе останалите трима членове на малката им група надолу, по пътечка, водеща към подножието на скалите, и после на запад по северния бряг на Мирмидон, следвайки дирите, които бяха оставили на идване. Вървяха малко след като се свечери и накрая спряха да починат от подветрената страна на горичка от елши в едно заливче, където Мирмидон се разклоняваше на юг и запад. Небето бе вече чисто и изпъстрено с брилянтни звезди, чиято светлина се отразяваше в калейдоскопичен блясък по спокойната водна повърхност. Пътниците се скупчиха на брега на реката и изядоха вечерята си, взирайки се в нощта. Не говориха много. Хей предупреди Бремен да бъде предпазлив в Паранор. Ако виденията му се бяха сбъднали и крепостта на друидите бе паднала, тогава трябваше да се очаква, че Господаря на Магията и неговите слуги може все още да са там. Или ако не беше така, добави елфът, те сигурно бяха оставили капани, за да заловят всеки от друидите, които бяха избягали и бяха достатъчно глупави да се върнат. Той изрече всичко това някак не съвсем сериозно и Бремен му отвърна с усмивка. Кинсън забеляза, че и двамата не се притесняват да обсъждат вероятността Паранор да е разрушен. Това нямаше как да не е болезнено за тях, но те не издадоха с нищо чувствата си. Не виждаха смисъл да се вкопчват в миналото. Сега само бъдещето имаше значение.

Бремен беше започнал да обсъжда подробно с Тей видението си за Черния камък на елфите, описвайки детайлно онова, което му се бе явило, което бе почувствал и което бе разбрал. Кинсън слушаше лениво, като поглеждаше от време на време към Марет, която правеше същото. Той се чудеше какво ли си мисли тя сега, когато вече знае, че друидите от Паранор вероятно са загинали. Питаше се дали осъзнава колко драматично се е променила ролята й като член на групата им. Тя не беше произнесла повече от две-три думи, откакто бяха излезли от Долината на шистите, и не взимаше участие в разговорите между Бремен, Риска и Тей, само наблюдаваше и слушаше. Както и самият Кинсън. Тя също беше външен човек, все още търсеше мястото си, не беше като останалите друиди, все още не се бе доказала, не им беше равна. Той я изучаваше и се опитваше да разбере нейната твърдост, нейната издръжливост. Тя щеше да има нужда и от двете в това, което предстоеше.