Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Кинсън сви многозначително устни.

— Тя като че ли за миг остана съвсем без сили, но не за дълго. Само че очите й… На скалите, когато ти изчезна в бурята, докато говореше със сянката на Галафил, тя каза, че може да те види, докато ние останалите не виждахме нищо. Очите й бяха бели.

— Явно магията й е доста комплексна, не мислиш ли?

— Емпатична, казваш. Но не и слаба.

— Не. Магията на Марет е много мощна. Тя вероятно е родена с нея и е работила с години, за да развие уменията си. Разбира се със сторите. — Той направи пауза и продължи: — Чудя се дали Атабаска е осъзнал, че тя притежава тази дарба. Дали въобще някой от тях го е разбрал.

— Тя не е от хората, които говорят много за себе си. Не допуска никого твърде близо. — Кинсън се замисли за миг. — Но явно ти се възхищава. Каза ми колко важно е било за нея, че е тръгнала с теб на това пътешествие.

Бремен кимна.

— Да. Е, има доста загадки около Марет, струва ми се. А ние ще трябва някак да ги изкараме на бял свят.

„Е, желая ти успех“ — понечи да каже Кинсън, но реши да премълчи. Спомни си с каква резервираност Марет бе приела дори малкото удобство, когато той й предложи наметалото си. Сигурно трябваше да се случи нещо крайно необикновено, за да се реши да разкрие нещо повече за себе си.

Но така или иначе нищо обикновено не ги чакаше…

Той седеше до Бремен на брега на Мирмидон, смълчан, неподвижен, вперил поглед отвъд реката, сякаш там зърваше проектирани виденията от най-тъмните ъгълчета на съзнанието си, чието сбъдване предусещаше със страх.

По изгрев станаха и вървяха цял ден в сянката на Драконовите зъби, следвайки течащия на запад ръкав на Мирмидон. Времето бе все така топло, а температурите продължаваха да се покачват, въздухът сякаш лепнеше от жега и влага. Те свалиха пътническите си наметала и пиеха много вода. В следобедните часове спираха по-често за почивка и още по светло стигнаха Кенън. Там Тей Трифънйъд ги остави и продължи през пасищата към горите на Арборлон.

— Когато намериш Черния камък на елфите, Тей, дори и не помисляй да го използваш — предупреди го Бремен на раздяла. — В никакъв случай. Дори и да се намираш в опасност. Силата му е достатъчно мощна да изпълни всяко желание, но крие и опасност. Всяка магия изисква своята цена. Знаеш го не по-зле от мен. А цената за употребата на Черния елфически камък е твърде висока.

— Може да ме унищожи — досети се Тей.

— Ние с теб сме обикновени смъртни — каза тихо Бремен. — Трябва да пипаме много внимателно, когато си имаме работа с магия. Твоята задача е да откриеш Камъка на елфите и да ми го донесеш. Ние не искаме да използваме силата му, а само да попречим на Господаря на Магията да го направи. Помни това.

— Ще го запомня, Бремен.

— Предупреди Куртан Балиндарох за опасността, пред която сме изправени. Убеди го да изпрати армия в помощ на Рейбър и джуджетата. Не ме проваляй.

— Можеш да разчиташ на мен. — Друидът елф стисна ръката му и тръгна, като помаха весело. — Беше славна среща! Грижи се за него, Кинсън. Пази се, Марет. Късмет на всички.

Той си заподсвирква щастливо и се обърна още веднъж към тях с усмивка. После ускори крачка и изчезна сред дърветата и скалите.

Бремен, Кинсън и Марет се събраха, за да решат дали да продължат през прохода, или да изчакат до сутринта. Изглеждаше, че се задава още една буря, но ако изчакаха, можеха да загубят още два дни. На Кинсън му се стори, че старецът е нетърпелив да стигне до Паранор и да разбере истината за случилото се. Бяха отпочинали и във форма, тъй че той настоя да продължат. Марет бързо се съгласи с него. Бремен се усмихна доволен и ги поведе напред.

Напредваха през прохода, докато слънцето клонеше към хоризонта и лека-полека се скриваше от погледа. Небето бе все още чисто, а въздухът топъл, тъй че пътуването бе приятно. Към полунощ вече бяха достигнали възвишението и се спуснаха към долината. Излезе югозападен вятър, който виеше неспирно, вдигаше фунии прах и чакъл от пътеката и изпълваше въздуха с тях. Те вървяха с наведени глави, докато не достигнаха подножието на планините и излязоха на завет. Пред тях черният силует на крепостта на друидите се открояваше на звездното небе, кулите и бойниците й стърчаха застинали и назъбени. Не се виждаше никаква светлина от прозорците и амбразурите. Нищо не помръдваше. Нито звук не нарушаваше тишината.

Достигнаха долината и гората ги погълна. Луната и звездите осветяваха пътя им през дълбоките сенки и ги водеха към крепостта. Огромните стари дървета ги обграждаха отвсякъде, извисявайки се над тях като колони на храм. Поляните бяха покрити с мека, гъста трева и наоколо ромоляха малки поточета. Нощта бе все така тиха и сънлива, изпразнена от всякакви звуци и движения, освен виенето на вятъра, който отново се бе появил, облъхваше лицата им на кратки, но резливи пориви и караше плащовете им и клоните на дърветата да шумолят като отметнати завивки. Бремен ги водеше с бърз, уверен ход, който съвсем не подхождаше на възрастта му и уморяваше дори и тях. Кинсън и Марет се спогледаха. Друидът бе почерпил сили от скрития си извор. Бе станал твърд и непоклатим като стомана.