Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Искаш да го унищожиш на всяка цена.

— Да.

И би платил всяка цена за това.

Бремен усети как змията в гърдите му се забива дълбоко в сърцето.

— Да — прошепна той с отчаяние.

Духът на Галафил разтвори ръце, сякаш да го прегърне, да го прислони и защити.

Гледай!

Виденията започнаха да се появяват върху разперената му роба и приемаха форма върху савана на тялото му. Едно по едно те се материализираха от мрака, смътни и нереални, блещукащи като водите на Адския рог, с прииждащите от него духове. Бремен гледаше парада на виденията пред себе си и сякаш бе привлечен от тях, като към светлина в мрака. Бяха четири.

В първото той стоеше в древната крепост Паранор. Около него цареше мъртвило. В крепостта нямаше жива душа, предателство беше погубило всички, подмолно зло бе разрушило всичко. Чернота обгръщаше замъка на друидите, чернота се смесваше със сенките му и добиваше форма на дебнещи убийци, на смъртоносна сила. Но насред този мрак блестеше с уверена светлина, искреше медальонът на Върховния друид, очакващ завръщането му, нуждаещ се от допира му, образ на вдигната високо ръка с горяща факла — безценният Ейлт Друин.

Видението изчезна и сега той се рееше над огромните ширини на Западната земя. Погледна надолу смаян, неспособен да повярва, че лети. Първо не можеше да определи къде се намира. После разпозна тучната долина Саранданон и отвъд нея сините простори на Инисбор. Но в този миг облаци закриха погледа му и всичко се промени. Сега виждаше планини — Кенсроу или Брейклайн? Сред огромната им маса имаше два еднакви върха, като пръсти на ръка, раздалечени един от друг във формата на буквата V. Между тях един проход водеше към други гигантски сбрани пръсти, слети, разтрошени един в друг. Сред тях имаше крепост, скрита и усамотена, по-древна от всичко, което можеше да си представи, място, дошло от времето на Вълшебното царство. Бремен се спусна надолу в мрака и откри, че там дебне смъртта, макар че не успя да види лицето й. Някъде в нея, сред спиралите й, лежеше Черният камък на елфите.

Това видение също изчезна и сега той стоеше на бойно поле. Навсякъде лежаха мъртви и ранени, представители от всички раси и същества от непознат вид. Земята бе изпъстрена с кръв, виковете на бойците и шума от сблъсъка на оръжията им ехтеше в чезнещата сива светлина на късния следобед. Пред Бремен стоеше мъж с извърнато лице. Беше висок и рус. Беше елф. В дясната си ръка държеше сияещ меч. Няколко метра по-нататък стоеше Господаря на Магията — ужасяващ, загърнат в черна роба, непобедимо присъствие, което предизвикваше всички. Той като че ли чакаше високия мъж, без да бърза, уверен, предизвикателен. Високият се приближи, вдигнал меча си, а под облечената в ръкавица ръка, на дръжката на оръжието личеше знакът на Ейлт Друин.

Появи се още едно, последно видение. Беше мрачно, облачно и изпълнено със звуци на тъга и отчаяние. Бремен отново стоеше в Долината на шистите пред водите на Адския рог. Отново се бе изправил пред сянката на Галафил и гледаше как по-малките и по-светли духове се увиват около него като дим. До себе си старецът видя момче — високо, слабо и смугло, около петнадесетгодишно, печално, сякаш беше в траур. Момчето се обърна към Бремен и друидът погледна в очите му… очите му…

Виденията избледняха и изчезнаха. Сянката на Галафил се сви, закри изображенията и открадна мимолетната светлина, излъчваща се от тях. Бремен се взираше, примигвайки, и се зачуди на какво бе станал свидетел.

— Това ще се случи ли? — прошепна той на сянката. — Ще се сбъднат ли?

Нещо вече се сбъдва.

— Друидите, Паранор…?

Не питай повече.

— Но какво мога да…?

Сянката направи жест, сякаш да пропъди всички въпроси на стареца. Дъхът на Бремен секна, когато железни окови стегнаха гърдите му. После те се отпуснаха и той преглътна страха си. От Адския рог изригнаха пръски, светъл гейзер, грейнал като диаманти на фона на черното кадифе на нощта. Сянката започна да се отдръпва.

Не забравяй!

Бремен вдигна ръка в напразен жест да забави отдалечаването му.

— Чакай!

За всяко има цена.

Старецът тръсна глава объркан. За всяко има цена? За всяко какво? За кого?

Помни…

После Адския рог закипя отново и призракът започна да потъва бавно в пенещите се води, заедно с по-светлите и по-малки духове, които бяха кръжали около него. Спуснаха се стремително в пръски и мъгла, сред виковете и хленченето на мъртвите, обратно към отвъдното, от което бяха дошли. Щом изчезнаха, над тях се издигна огромна колона вода, която разкъса тишината и мъртвилото с ужасяваща експлозия.