Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

— Тогава може би…

— Мъртвите говорят с мен така, както никой жив не може — продължи Бремен, като го прекъсна рязко. — Нуждаем се от тяхната мъдрост и знание за бъдещето. От виденията, дори и толкова объркани и трудни за разгадаване, каквито са понякога. — Той си пое дълбоко дъх. — Трябва да погледнем през техните очи и ако е нужно да жертвам нещо от себе си, за да придобия това прозрение, нека да бъде така.

Всички мълчаха, погълнати от мислите си, зашеметени от думите му и от лошото предчувствие, което те предизвикаха. Но нищо не можеше да се направи. Той бе казал всичко. Може би щяха да го разберат по-добре, когато всичко това свършеше.

Така че спътниците седнаха в мрака, като поглеждаха скришом към потрепващата повърхност на езерото. Оскъдната светлина къпеше лицата им, докато се вслушваха в тишината и очакваха приближаването на зората.

И когато най-сетне мигът настъпи, Бремен се изправи и се обърна към тях с лека усмивка, после ги отмина безмълвно и се спусна към Долината на шистите.

Слизаше бавно. Беше минавал и преди по този път, но при толкова коварен терен това не бе от голямо значение. Камъните под краката му бяха хлъзгави и се разклащаха при всяка стъпка, ръбовете им бяха много остри и можеха да го порежат. Подбираше внимателно пътя си, като пробваше несигурната повърхност преди всяка стъпка. Хрущенето на ботушите му по камъните ехтеше в дълбоката тишина. От запад, където облаците бяха най-плътни, злокобно изтътна гръмотевица, предвещаваща буря. В долината нямаше никакъв вятър, но мирисът на дъжд се просмукваше в мъртвия въздух. Бремен погледна нагоре, когато блясъкът на светкавица проряза черните небеса и после изписа огнената си криволица и по на север на фона на планините. Зората щеше да донесе нещо повече от новия ден.

Той достигна до дъното на долината и си запроправя път напред доста по-бързо, сега стъпваше по-стабилно на равната земя. Пред него Адският рог блещукаше със сребристата си жар, светлина, отразена някъде от дълбините под равната му спокойна повърхност. Можеше да усети миризмата на смърт — нямаше как да сбърка отвратителната воня на гнило. Изкушаваше се да погледне назад, към мястото, където го чакаха другите, но знаеше, че не бива да се разсейва дори и така. Вече си повтаряше ритуала, който трябваше да следва, щом стигнеше до брега на езерото — думите, знаците, заклинателните жестове, които щяха да накарат мъртвите да говорят с него. Вече подготвяше силата си за тяхното омаломощаващо присъствие.

Скоро стъпи на брега на езерото — крехка, малка фигура сред огромната арена, заключена между скалите и небето. Той беше само един съсухрен старец, само кожа и кости, крепен единствено от своята решителност и непоколебимата си воля. Зад себе си чу отново тътена на гръмотевица от приближаващата буря. Отгоре облаците започнаха да се кълбят, разбърквани на моменти от вятъра, който носеше със себе си дъжд. Под себе си почувства трептенето на земята, щом духовете усетиха присъствието му.

Призова ги кротко, като извика името си, разказа историята си и причината, която го беше довела тук. Изписваше знаци с ръце и правеше жестове, които трябваше да ги извикат от света на мъртвите в света на живите. Видя, че в отговор водата започва да се раздвижва, и забърза още повече. Беше уверен и спокоен; знаеше какво ще последва. Първо дойде шепотът, мек и далечен, издигащ се като невидими балончета над водата. После се чуха виковете, протяжни и дълбоки. Те ставаха все поведе, все по-пискливи и по-нетърпеливи. Водите на Адския рог закипяха от недоволство и тъга и започнаха да се размътват така бързо, както и облаците горе от настъпващата буря. Бремен им нареждаше с жестове да отговорят. Уменията, които бе усъвършенствал по време на проучванията си заедно с елфите, му даваха сила, подкрепяха го и му служеха за основа, над която да надгради призоваващата магия.

— Отговорете ми — извика той. — Разкрийте се пред мен.

Пръски полетяха от средата на вече бурните води, издигнаха се във фонтан, свиха се обратно и се издигнаха отново. Дълбоко под земята прозвуча тътен, стон на недоволство. Бремен усети как първите признаци на съмнението се прокрадват в сърцето му и се насили да ги потисне. Почувства как го обгръща празнотата, струяща от езерото и стремяща се да завладее цялата долина. Сега пространството бе достъпно само за мъртвите — за мъртвите и за онзи, който ги беше призовал.

Духовете започнаха да се издигат от езерото: малки, бели нишки светлина, смътни човешки форми, тела, окъпани в бледо сияние, което мъждукаше в мрака на облачната нощ. Извисиха се в спирала над мъглата и се заизвиваха като змии, откъсвайки се от мрачното мъртвило на отвъдния си дом, за да посетят за кратко света, който бяха обитавали преди. Бремен остана с вдигнати в отблъскващ жест ръце, уязвим и объркан от силата им, макар че сам той бе извършил призоваването, макар че той ги бе върнал към живот. По крехките му кости плъзна хлад, лед потече във вените му. Но се овладя, за да се отърси от ужаса, който го обземаше, от шепота, който питаше укоризнено: „Кой ни повика? Кой посмя?“ После нещо огромно разкъса, водната повърхност в самия й център — обгърната в черна мантия фигура прекъсна потока на по-малките искрящи форми, разпиля ги с появата си и попи крехкото им сияние, като ги остави да се въртят и извиват като листа на вятъра. Черната фигура се издигна и застана в мрака, разпенвайки вълните на Адския рог, почти нереална, видение без плът, макар и от някаква субстанция, по-твърда от тази на дребните създания, над които господстваше.