Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Риска изсумтя.

— Не съм убеден, че искам да узная съдбата си.

— Нито пък аз — додаде Кинсън.

— Ще моля за всичко, което биха могли да ни кажат — съобщи Бремен. — Те ще преценят какво трябва да узнаем.

— И ти смяташ, че духовете ще говорят с разбираеми за теб думи? — поклати глава Риска. — Не мисля, че действат по този начин.

— Да, така е — осведоми го Бремен. Приближи се по-близо до огъня и протегна ръце към топлината. Нощта беше хладна, дори в подножието на планините. — Мъртвите, ако се появят, предизвикват видения, а виденията говорят вместо тях. Мъртвите нямат гласове. Не и от отвъдното. Не и докато…

Той сякаш се замисли над онова, което възнамеряваше да каже, но махна с ръка и продължи:

— Но остава фактът, че виденията ще ни кажат онова, което духовете искат да ни съобщят — ако въобще решат да отговорят на молбата ни. Понякога въобще не се явяват. Но ние трябва да отидем и да ги помолим за помощ.

— Ти си правил това и преди — заяви внезапно Марет, прозвуча просто като констатация.

— Да — призна старецът.

„Да“ — спомни си Кинсън Рейвънлок. Защото той също беше там, в ужасяващата нощ, прорязвала от светкавици, със скупчени черни облаци и пороен дъжд, със съскащите изпарения от езерото и гласовете, които се носеха от подземните зали на обителта на мъртвите. Той бе стоял в края на Долината на шистите и гледаше как Бремен слиза до брега на водата и призовава духовете на мъртвите в буря, която сякаш бе напълно в унисон със злокобния момент. Каквито и видения да се бяха появили, явно не бяха предназначени за неговия взор. Но Бремен ги беше видял и те не вещаеха нищо добро. Пограничникът бе прочел всичко това в очите му, когато старецът се изкачи обратно от долината на зазоряване.

— Всичко ще бъде наред — увери ги Бремен, а сред гънките на лицето му се появи немощна и уморена усмивка.

Когато започнаха да се приготвят за лягане, Кинсън отиде при Марет и приклекна на коляно до нея.

— Вземи това — предложи той и й подаде своето пътническо наметало. — Ще те предпази от нощния студ.

Тя го погледна със своите огромни, смущаващи очи и поклати глава.

— Ти също имаш нужда от него, пограничнико. Не искам да ми оказваш специално внимание.

Кинсън издържа мълчаливо на погледа й няколко секунди и тихо каза:

— Казвам се Кинсън Рейвънлок.

Тя кимна.

— Знам как се казваш.

— Ще остана първи на стража и нямам нужда от това наметало, дори и да го задържа. Не проявявам никакво специално отношение.

Марет изглеждаше смутена.

— Аз също ще трябва да застана на стража — настоя тя.

— Да. Утре. По двама от нас всяка нощ. — Той упорито сдържаше раздразнението си. — Е, ще вземеш ли наметалото?

Тя го изгледа хладно, прие мантията и отвърна с безизразен глас:

— Благодаря.

Той кимна, изправи се и се отдалечи, като в себе си реши, че ще мине доста време, преди отново да й предложи каквото и да било.

Нощта беше абсолютно тиха и невероятно красива, необичайно пурпурните небеса бяха гъсто обсипани със звезди, а месецът беше като от сребро. Огромно и бездънно, без нито едно облаче и неозарявано от никаква чужда на нощта светлина, небето изглеждаше като изметено от грамадна метла, звездите искряха като диамантени прашинки по кадифената му повърхност. Виждаха се хиляди, а на места бяха толкова много, че приличаха на разлято мляко. Кинсън вдигна поглед нагоре с възхита. Времето се изнизваше гладко, като стъкло. Пограничникът се вслушваше да долови познатите горски шумове, но като че ли всички обитатели на гората също бяха изпълнени с благоговение като самия него и се бяха откъснали от обичайните си дела. Той се замисли за времето, когато беше момче и живееше в пограничната пустош, на изток и север от Варфлийт, в сянката на Драконовите зъби. Тогава също се чувстваше така. През нощта, когато родителите му, братята и сестрите му заспиваха, той обичаше да лежи буден и да гледа небето, да се чуди на необятността му, да мисли за всички онези места, които лежат под него и в които никога не е бил. Понякога заставаше пред прозореца на спалнята, сякаш, ако се приближеше още малко, щеше да види повече от онова, което чакаше някъде там. Винаги бе знаел, че ще замине, дори когато останалите започнаха да се ориентират към по-уседнал начин на живот. Те порастваха, задомяваха се, раждаха им се деца и се преместваха в свои домове. Ловуваха, търгуваха и обработваха земята в страната, в която се бяха родили. Единствен той скиташе, винаги с едно око към онези далечни небеса, винаги с обещанието, което бе дал пред себе си, че един ден ще види всичко, което лежи под тях.