Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Той поклати бавно глава и отговори:

— Марет, там, където отивам, няма място за неопитни.

— Опасно ли ще бъде? — попита тя.

— Дори за мен. Както и за Риска и Тей, които донякъде са посветени в боравенето с магията. Но най-вече за теб.

— Не — отвърна тя тихо, явно готова да спори. — Едва ли ще бъде толкова опасно за мен, колкото си мислиш. Има нещо, което още не съм ти казала. Нещо, което никой в Паранор не знае, макар че, струва ми се, Атабаска се досеща. Аз не съм напълно неопитна. Познавам магията много повече, отколкото ми позволява обучението. Родена съм с нея.

Бремен се сепна.

— Присъща магия?

— Не ми вярваш, нали? — рече рязко тя.

Всъщност, той наистина не й вярваше. Присъщата магия беше нещо крайно необичайно. Магията се овладяваше чрез обучение и практика. Тя не се наследяваше. Поне не в тези времена. По време на вълшебното царство нещата бяха стояли различно, разбира се. Тогава магията бе толкова неразривна част от вродената същност на един човек, колкото и неговата плът и кръв. Но от незапомнени времена никой из Четирите земи не се беше раждал с присъща магия.

Никой човек.

Той продължаваше да се взира в нея.

— Особеното при магията, която притежавам, е, че не винаги мога да я контролирам — продължи тя. — Тя бликва и изчезва, като прилив на емоция, като покачване и спадане на температурата, като тласъци на съзнанието ми, и в десетки други прояви, които не винаги мога да управлявам. Понякога успявам да я овладея, но друг път тя върши, каквото си иска.

Момичето се поколеба и за първи път сведе за миг очи, преди пак да срещне погледа му. Докато говореше, на него му се стори, че долавя и отсянка на отчаяние в ниския й глас.

— Налага се да внимавам във всяко свое действие. Принудена съм постоянно да крия частица от себе си, да внимавам как се държа, как реагирам, нащрек съм дори и в най-обикновените неща. — Тя стисна устни. — Не мога да продължавам да живея така. Дойдох в Паранор, за да получа помощ. Но не я намерих. Сега се обръщам към теб. — Замълча за момент и после добави: — Моля те.

В тази молба се усещаше такава горчивина, че той се сепна. За секунда тя бе загубила самообладание, желязната си решимост, твърдото си поведение, което бе овладяла до съвършенство, за да се предпази. Бремен все още не знаеше дали може да й вярва; но реши, че вероятно казва истината. Едно беше сигурно, тя наистина имаше нужда от помощ.

— Бих могла да ви бъда полезна, ако ме вземеш със себе си — рече тихо момичето. — Ще бъда верен съмишленик. Ще правя това, което се изисква от мен. Ако бъдеш принуден да се изправиш пред Господаря на Магията и неговите слуги, аз ще застана до теб. — Тя едва доловимо се наведе напред. — Моята магия — довери му тя с плах глас — е много мощна.

Той взе ръката й и я задържа между своите.

— Ако се съгласиш да изчакаш до изгрев слънце, ще обмисля молбата ти — каза й. — Трябва да я обсъдя с останалите, с Тей и Риска, когато пристигнат.

Тя кимна и погледна над рамото му.

— А с твоя едър приятел?

— Да, също и с Кинсън.

— Но той няма магьоснически умения, нали?

— Не, но е добър в много други неща. Ти го усети, нали? Усети, че той не може да прилага магията.

— Да.

— Кажи ми, използва ли магия, за да ни откриеш?

Тя поклати глава и отвърна:

— Не. Беше просто инстинкт. Усетих ви. Винаги съм можела да го правя. — Тя се втренчи в него, задържайки погледа му. — Това форма на магията ли е, Бремен?

— Да. Не може да бъде определена така лесно, както останалите й разновидности, но въпреки всичко е магия. Присъща магия, бих добавил, вродено, а не придобито умение.

— Аз нямам придобити умения — каза тя тихо, като прибра ръце в робата си, сякаш изведнъж бяха измръзнали.

Той я изучава известно време замислен.

— Седни тук, Марет — каза накрая и посочи едно място на полянката зад гърба й. — Чакай останалите заедно с мен.

Тя го послуша. Отиде до туфа трева, която бе порасла там, където дърветата не закриваха слънцето, подгъна крака под себе си и се сгуши в гънките на робата си. Приличаше на малка тъмна статуя. Бремен я погледа, после прекоси полянката и се върна при Кинсън.

— Какво иска? — попита пограничникът, като тръгна с него към дърветата.

— Иска да дойде с нас — отвърна Бремен.

Кинсън повдигна вежди, завладян от съмнение.

— И защо ще иска да идва?

Бремен спря и се обърна към него.

— Още не ми е казала. — После хвърли поглед към мястото, където седеше момичето. — Даде ми достатъчно основания да обмисля молбата й, но все още крие нещо от мен.