Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Оставаха няколко часа до зазоряване, когато стигнаха целта си. Спряха на скалния ръб над долината и се взряха в широката й плитка купа. Обгръщаха я скални отломъци, черни и лъскави дори в дълбоката тъма, отразяващи странните отблясъци на езерото. Адският рог се намираше в средата на долината, голям и непрогледен, спокойната му равна повърхност мъждукаше с някакво вътрешно сияние, сякаш душата на езерото пулсираше в дълбините му. В Долината на шистите цареше тишина и мъртвило. Тя беше лишена от всякакво движение, изпразнена от звуци. Изглеждаше като черна дупка и създаваше такова усещане — на око, взиращо се надолу към света на мъртвите.

— Ще чакаме тук — обяви Бремен и седна на плосък каменен къс, а робата му се уви около тънката му фигура като плащаница.

Останалите кимнаха, но останаха втренчени в долината, без да имат сили да се обърнат. Бремен не ги обезпокои. Чувстваха потискащата тежест на тишината. Само Кинсън бе идвал тук преди, но дори и той не бе успял да се подготви за гнетящото усещане. Бремен го разбираше. Адският рог беше като прокоба за онова, което очакваше всички. Беше като проблясък от бъдещето, от което нямаше да могат да избягат, зловещ мрачен взор към смъртта им. Не говореше с разбираеми думи, а с неясен шепот. Това, което разкриваше, бе твърде оскъдно, но съвсем достатъчно, за да спре дъха им.

Старецът беше идвал тук два пъти и всеки път си бе тръгвал изцяло променен. От мъртвите можеше да научиш истини и да получиш късче мъдрост, но за това трябваше да платиш цена. Нямаше как да се докоснеш до бъдещето и да останеш невредим. Нямаше как да надзърнеш в забраненото и да останеш с незасегнато зрение. Бремен си спомни чувството, завладяло го при предните му посещения. Спомни си студа, който си проправи път по костите му и остана там цели седмици след това. Спомни си всепоглъщащия копнеж по онова, което беше пропуснал в миналото и което никога нямаше да изживее отново. Дори сега се страхуваше от възможността някак да се отклони от тясната пътечка, позволена му при досега със забраненото, и да бъде погълнат от празнотата, от опасността да се превърне в същество, пленено в преддверието между живота и смъртта, нито жив, нито мъртъв.

Но нуждата да разбере как да унищожи Господаря на Магията, какви са възможностите пред него в усилието му да спаси расите и да научи тайните на миналото и бъдещето, скрити за живите, но достъпни за мъртвите, надделяваше над всякакъв страх и съмнение. Това желание го бе завладяло толкова силно, че го подтикваше да се впуска дори и в смъртоносни начинания. Да, осъществяването на връзката криеше опасности. Да, той нямаше как да излезе от всичко невредим. Но това нямаше значение в цялата схема на обстоятелствата. Приемаше да заплати дори с живота си, щом така щеше да унищожи неумолимия си враг.

Останалите се насилиха да се отместят от скалния ръб над долината и отидоха да седнат до него. Бремен отправи към всеки окуражаваща усмивка, погледна ги един по един, като прикани дори непокорния Кинсън да се приближи.

— Час преди зазоряване ще сляза в долината — каза им той тихо. — Тогава ще призова духовете на мъртвите и ще ги помоля да ми разкрият част от бъдещето. Ще ги помоля да разкрият тайните, които ще ни помогнат в борбата срещу Господаря на Магията. Ще ги помоля да ни предадат всяка магия, която може да ни послужи. Трябва да направя всичко това бързо, в малкото минути преди зазоряване. Вие ще ме чакате тук. Няма да слизате в долината каквото и да се случи. Няма да предприемате нищо каквото и да видите, дори и да ви се стори, че сте длъжни да го направите. Няма да правите нищо, само ще чакате.

— Може би някой трябва да дойде с теб — предложи направо Риска. — Така ще бъде по-сигурно, дори и пред лицето на мъртвите. Щом ти можеш да говориш с духовете им, значи и ние можем. Всички сме друиди, с изключение на пограничника.

— Няма никакво значение, че сте друиди — отвърна веднага Бремен. — Твърде опасно е за вас. Това е нещо, което трябва да свърша сам. Вие ще чакате тук. Обещай ми, Риска.

Джуджето го изгледа продължително, но после кимна. Бремен се обърна към останалите. Всички кимнаха неохотно. Очите на Марет срещнаха неговите и се взряха в тях с някакво тайнствено разбиране.

— Убеден ли си, че това е необходимо? — настоя меко Кинсън.

За миг бръчките по старческото лице на Бремен като че се изостриха, щом той сви чело.

— Ако можех да измисля нещо друго, което би ни помогнало, щях да напусна това място. Не съм глупак, Кинсън. Нито пък герой. Зная какво означава идването ми тук. Зная, че ще понеса вреди.