Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Бремен запази присъствие на духа при приближаването на тъмната фигура. Това бе онзи, при когото бе дошъл; онзи, когото бе призовал, макар че все още не беше напълно уверен, че е постъпил правилно. Мрачният силует се приближаваше бавно и сега беше толкова близо, че закриваше небето и долината зад него. Качулката му се повдигна, но отдолу не се показа лице, нямаше и следа от нещо вътре в мантията.

Създанието проговори, а в гласа му кънтеше недоволство:

Знаеш ли кой съм…

Безизразни, безстрастни и празни без какъвто и да било въпрос, думите увиснаха в тишината и отекнаха продължително.

Бремен кимна бавно и отвърна:

— Зная.

На скалния ръб на долината, четиримата, които бе оставил зад себе си, наблюдаваха развитието на драмата. Видяха как старецът застава на брега на Адския рог и призовава духовете на мъртвите. Видяха как призраците се издигат от размътените води, видяха сияещите им форми, движенията на ръцете и краката им, извиването на телата им в страховит танц на мимолетна свобода. Видяха как огромната, обвита в черна роба фигура се издига от тяхната мъгла, забулва ги с появата си и поглъща светлината им. Видяха как се приближава и застава пред Бремен.

Но не можеха да чуят нищо. В долината всичко бе тихо. Звуците от езерото и духовете бяха недостъпни за тях. Гласовете на друида и тъмната фигура, ако те разговаряха, не достигаха до тях. Четиримата спътници на Бремен чуваха само вятъра, който фучеше край ушите им, и бъбренето на дъждовните капки, разбиващи се в скалите. Очакваната буря се беше разразила и сега се разстилаше от запад в купчини тъмни облаци, които връхлетяха върху тях с пороен дъжд, Достигна ги в същия миг, в който закачулената фигура се изправи пред Бремен, и за известно време погълна всичко. Езерото, духовете, мрачния силует, Бремен, цялата долина — всичко бе изчезнало само за едно премигване.

Риска изръмжа поразен и бързо се озърна към останалите. Те се бяха увили в наметалата си заради бурята, сгушени и сгърбени като старци.

— Виждате ли нещо? — извика той тревожно.

— Нищо — отвърна веднага Хей Трифънйъд. — Изчезнаха.

За миг никой не помръдна, не знаеха какво да правят. Кинсън се взря през дъждовната завеса, като се опитваше да различи някакви форми. Но всичко беше забулено и нереално.

— Може да е в опасност — сопна се укоризнено Риска.

— Той ни каза да чакаме — насили се да отвърне Кинсън. Никак не му се искаше да остане верен на заповедите на стареца, когато толкова се безпокоеше за него, но и не му се щеше да нарушава обещанието си.

Дъждът шибаше лицата им на внезапни пориви и ги задавяше.

— Той е добре — извика внезапно Марет, като махаше с ръка пред лицето си.

Те се взряха в нея.

— Можеш да ги видиш? — изуми се Риска.

Тя кимна и сведе лице.

— Да.

Но това не беше възможно. Кинсън бе най-близо до нея и видя онова, което другите не можеха. Ако тя наистина виждаше Бремен, не го правеше с очите си. Те, откри той шокиран, сега бяха изцяло побелели.

В Долината на шистите не валеше дъжд, не духаше вятър, не проникваше нищо от бурята. За Бремен не съществуваше нищо отвъд езерото и мрачната фигура, изправена пред него.

Изречи името ми.

Старецът пое дълбоко дъх, като се опита да успокои треперенето на крайниците си и да възпре вълната от студ, която изпълваше гърдите му.

— Ти си онзи, който някога бе Галафил.

Това бе очаквана част от ритуала. Призованият дух не можеше да остане, докато името му не бъде изречено от призовалия го. Сега той можеше да се задържи достатъчно дълго, за да отговори на въпросите на Бремен, ако пожелаеше да го направи.

Сянката се раздвижи като че обзета от внезапно безпокойство.

Какво искаш да узнаеш?

Бремен не се поколеба.

— Бих искал да узная всичко, което пожелаеш да ми кажеш за друида отцепник Брона, онзи, който се превърна в Господаря на Магията. — Гласът му трепереше също толкова силно, колкото и ръцете му, докато постепенно се стапяше в сух шепот: — Бих искал да узная как да го унищожа и какво предстои да се случи.

От Адския рог се чу съскане и цвъртене. Като че в отговор на думите му, стоновете и виковете на мъртвите се извисиха в нощта в пронизителна какофония. Бремен отново усети надигането на леда в гърдите си, който сякаш се увиваше като змия, която се подготвя за удар. Почувства как цялото бреме на годините се стоварва отгоре му. Усети как слабостта на тялото му ще осуети силата на решителността.