Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Точно зад елфическите редици, на една издатина, откъдето можеха да наблюдават битката, стояха Бремен и момчето Аланон.

Кралят и Прейа Старли, на верните си коне Риск и Въглен, стояха в центъра на елфическата защита, обградени от войни от Дворцовата стража.

Оттатък, в другия край на долината, се чуваха барабаните на Северната армия. Тътенът на копитата и обутите в ботуши крака отекваше силно. Безчислени пехотинци приближаваха в атака. Бяха толкова много, че изпълваха цялата долина. Зад тях идваха бойните машини — обсадните кули и катапултите, влачени от впрягове коне и потни мъже. Кавалерията настъпваше в ариергард — редици ездачи, понесли копия и пики, с развяващи се над тях знамена. Огромни скални троли носеха Господаря на Магията и неговите слуги в носилки, драпирани с черна коприна и декорирани с избелели кости.

Това е краят, осъзна Бремен внезапно. Мисълта се появи неканена, докато гледаше напредването на врага. Твърде много са, а ние сме твърде изморени, битката беше прекалено яростна и дълга. Това е краят.

Той потръпна от неумолимостта на това предчувствие, чиято сила нищо не можеше да възпре. Друидът усети как върху него ляга огромна тежест, безжалостна увереност, ужасяваща истина. Гледаше как множеството на северняците се движи напред, влачи своите бойни машини, изпълва набразденото, почерняло дъно на Рен и в съзнанието му се превърнаха в приливна вълна, която щеше да залее елфите и да ги удави. Бяха минали само два дни в битки, а изходът бе вече близо. Ако джуджетата се бяха присъединили към тях, може би щеше да бъде иначе. Ако някой от градовете на юг бе сформирал армия, може би щеше да промени нещата. Но сега елфите бяха сами и нямаше кой да им помогне. Бяха останали само една трета от първоначалния си брой и дори да нанесяха на врага десет пъти по-големи загуби, това нямаше да има никакво значение. Северняците имаха много излишни животи; броят им осигуряваше надмощието.

Старецът примигна изморено и потърка брадичката си. Не можеше да понесе такъв край. Джърл Шанара нямаше да получи шанс да изпита меча си срещу Господаря на Магията. Нямаше да има възможност дори да се изправи срещу него. Щеше да умре тук, в тази долина, заедно с елфите си. Бремен добре познаваше краля, знаеше, че ще даде живота си за другите. А ако Джърл Шанара умреше, нямаше да остане никаква надежда.

До него Аланон помръдна смутено. Той също усеща неизбежното бедствие, помисли си старецът. Момчето имаше кураж; беше го доказало тази сутрин, когато спаси живота му. Беше използвало магията, без да се замисли за собствената си сигурност, единствено, за да защити стареца. Бремен поклати разчорлената си сивокоса глава. То беше изморено и изплашено, но решителността му не бе намаляла. Щеше да направи всичко, на което бе способно в тази битка, също като краля. Друидът бе сигурен, че Аланон вече избира къде да заеме позиция.

Северната армия беше на двеста метра от тях, когато спря с тътен. Настъпи суматоха, докато сапьорите и влекачите започнаха да дърпат катапултите и обсадните кули. Гърлото на Бремен се сви. Господаря на Магията нямаше да предприеме директна атака. Защо да хаби ненужно животи? Вместо това, щеше да използва катапултите и лъконосците, скрити в кулите, за да пробие защитата на западняците, да ги изтощи, докато останат твърде малко, за да окажат някаква съпротива.

Бойните машини бяха пръснати по цялата ширина на долината, подредени в права линия. Клуповете на катапултите бяха заредени с камъни и късове метал. На всеки от процепите в търбусите на кулите имаше стрелци. А по елфическите редици не помръдваше никой. Нямаше къде да идат, нито къде да се оттеглят. Долината беше изгубена, Западната земя — също. Барабаните продължаваха несекващата си каденца, която се сливаше с тътена на колелата на бойните машини и отекваше в гърдите на стареца. Той вдигна поглед към притъмнялото небе, но до залез оставаше още час и мракът щеше да се спусне твърде късно, за да им е от помощ.

— Трябва да спрем това — прошепна той, неволно. Думите се изплъзнаха сами.

Аланон погледна към него и зачака безмълвно. Странните му очи се фиксираха в стареца и не се отделяха от него. Бремен срещна погледа му.

— Как? — попита тихо момчето.

И изведнъж Бремен разбра. Разбра го от очите, от думите на момчето, от шепота на вдъхновението, което внезапно се надигна в него. То му се яви в момент на ужасяващо проникновение, роди се от собственото му отчаяние и изтляваща надежда.