Тери Брукс - Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Джърл седеше в тишината и се взираше през прозореца в дъжда, в пролуките между капките, в сивотата, в нищото. Погледът му бе празен. Лятната къща беше пуста също като него, сам в тишината, потънал в мислите си. Не беше приятна компания за никого. Загубата на Тей го зашеметяваше, беше по-болезнена, отколкото би могъл да си представи, по-дълбока, отколкото би могъл да признае. Приживе Тей бе неговият най-добър и най-близък приятел. Въпреки че бяха поели по различни пътища, тяхното приятелство бе издържало задълженията им, които ги бяха разделили за дълго и събитията, променили живота им. Това, че Тей бе станал друид, а Джърл — капитан на Дворцовата стража и после съветник на краля, не беше променило нищо. Откакто Тей се завърна от Паранор последния път, откакто Джърл отново зърна приятеля си, яздещ по пътя към Арборлон, сякаш бяха минали само няколко секунди от тяхната раздяла, като че ли времето не значеше нищо. Сега Тей си бе отишъл, беше жертвал живота си за своите приятели и съратници, за да може Черният елфически камък да стигне сигурно до Арборлон. Черният елфически камък. Смъртоносното оръжие. Тъмен гняв забушува у Джърл Шанара при мисълта за прокълнатия талисман. Този Камък бе опазен с цената на живота на неговия приятел, а той още нямаше никаква представа за какво служи. За какво можеше да бъде използван? Каква бе ползата от него, че да си заслужава загубата на най-скъпия му другар?

Нямаше отговор за това. Беше сторил каквото трябва. Бе донесъл Черния камък обратно в Арборлон, беше го опазил от ръцете на Господаря на Магията, но през целия път си мислеше дали нямаше да бъде по-добре да се отърве от тази магия, да я захвърли в най-дълбоката пропаст. Може би точно така щеше да постъпи, ако беше сам толкова силен беше гневът му от загубата на Тей. Но Прейа и Врий Иридън бяха с него и грижата за Камъка падаше и върху техните плещи. И така, той го отнесе обратно у дома, както беше пожелал Тей, и бе готов да се откаже от всякакви претенции над него в момента, в който пристигнат.

Но съдбата отново бе решила друго. Куртан Балиндарох беше мъртъв, а наследникът му беше потеглил на безумна мисия. На кого тогава трябваше да предаде Камъка? Не и на Върховния съвет на елфите, сбирщина от некадърни, препиращи се старци, лишени от всякаква прозорливост и здрав разум, а сега, след смъртта на Куртан, загрижени единствено за собствената си безопасност. Не и на Алитен, който така или иначе липсваше — Елфическият камък не бе предназначен за него. Оставаше Бремен, но друидът още не беше пристигнал в Арборлон — ако въобще някога пристигнеше.

И затова по съвет на Прейа и със съгласието на Врий Иридън (те двамата бяха единствените, с които можеше да се посъветва по въпроса) той скри Черния камък дълбоко в катакомбите на тъмниците на двореца — там, където никой никога нямаше да може да го открие без неговата помощ. Далеч от любопитни очи и умове, които биха се опитали да отключат силата му. Джърл, Прейа и локатът разбираха опасността от него така, както никой друг не би могъл. Бяха видели с очите си какво може да стори магията му и бяха станали свидетели на обхвата на неговата мощ. Всички онези гноми и чудовища бяха изпепелени само за едно мигване. Тей Трифънйъд бе погубен от черната му сила, въпреки друидските си защити. Такава мощ бе прокълната. Такава мощ бе черна и безумна и трябваше да остане заключена завинаги.

„Надявам се, че животът ти не е жертван напразно, Тей — помисли си Джърл Шанара, със замъглени от сълзи очи. — Но не мога да си представя какво е това, което би си струвало.“

Хладината на дъжда започна да се просмуква в него и предизвика болки в костите му. Огънят, единственият източник на топлина в огромната стая, вече изтляваше в огнището зад него, и той тръгна натам, за да сложи още няколко цепеници. Вгледа се към издигащите се пламъци, когато подсили огъня, и се замисли за капризите на съдбата. Толкова много бе изгубено през тези няколко седмици. И за какво беше всичко? Докъде щеше да доведе? В името на какво? Джърл поклати глава и отметна назад русата си коса. Философските въпроси само го объркваха. Той беше боец и разбираше най-добре онова, срещу което можеше да се изправи. Къде беше врагът му, къде беше плътта му, кръвта му? Чувстваше се съсипан, напълно изтощен и опустошен. Дъждът и сивотата бяха напълно в унисон с настроението му. Беше се върнал към нищото, нямаше цел, нито някакво обозримо бъдеще, само огромна загуба и болка.

В деня на завръщането си той бе посетил родителите на Тей, както и Кира, за да им съобщи за смъртта му. Нямаше друг начин. Родителите на Тей приеха новината стоически, с малко сълзи. Краят на техния живот беше близо и те разбираха неминуемостта на смъртта. Но Кира беше съсипана. Тя се хвърли на врата на Джърл, обляна в сълзи, стискаше го с отчаяние и търсеше у него сила, която не бе в състояние да й даде. Той я държеше в прегръдките си и си мислеше, че и тя е загубена за него, както и брат й. Кира се притисна към него, малка, сгърчена фигурка, лека като въздуха и сякаш също толкова нематериална, хлипаща и трепереща, и в този момент той си помисли, че мъката им по Тей е единственото нещо, което някога вече ще могат да споделят.