Тери Брукс - Магьосникът Куестър Тюс

Ха, ха, ха, надсмиваше им се наум Майлс.

Имаше статии, в които учени, теолози, пастори, правителствени лица и един-двама ясновидци бяха интервюирани и запитани какво мислят по въпроса и те отговаряха с готовност и удоволствие.

Никой дори малко не се доближаваше до истината, разбира се.

Майлс прочете всички тези статии и обърна на репортажа от една колонка на първа страница на Северозападния раздел на неделния Таймс. Там имаше снимка на Гроум Уайт и заглавието гласеше: „Милионер дарява замъка си на държавата“.

Отдолу репортажът започваше така:

Бизнесменът милионер Майкъл Ард Ри обяви на пресконференция днес, че дарява своя замък и околните земи на щата Вашингтон за парк и места за почивка Ще бъде заделен фонд за поддържане и подобрение на сградите и съоръженията, а приходите от имението на Майкъл Ард Ри, оценени на триста милиона долара, щ бъдат предоставени на различни организации за хуманитарни и благотворителни цели Ард Ри обяви, че замъкът Гроум Уайт ще бъде превърнат в музей за произведения на изкуството, които той е събирал в течение на годините и ще бъде отворен за посещения. Уреждането ще бъде извършено от личния му иконом, чието име не бе оповестено.

Ард Ри, бизнесмен, живеещ в уединение, който се смята, че е постигнал основното си състояние чрез сделки с недвижими имоти и външна търговия, уведоми журналистите, че има намерение да се оттегли на брега на Орегон, за да пише или да работи върху други проекти.

Ще бъде заделена една скромна сума за неговото обезпечаване.

Статията продължаваше още няколко параграфа, в които се представяше биографията на Майкъл Ард Ри и реакцията на редица видни личности от местен и национален мащаб. Майлс прочете информацията два пъти и поклати глава. Но какво беше направил Куестър Тюс с него?

Той сложи вестниците настрани, протегна се и въздъхна. Жалко, че го няма Док. Имаше толкова много въпроси, на които не можеше да си отговори.

Елизабет до него внезапно вдигна поглед от книгата си. Очите й светеха. Тя като че ли бе прочела мислите му.

— Как мислиш, дали всичко с тях е наред? — попита го тя.

Той наведе глава към нея и кимна.

— Да, Елизабет. Напълно съм сигурен в това. Тя се усмихна.

— И аз също.

— Е, това не значи, че няма за какво да се тревожим.

— Или да ни липсват. На мен те много ми липсват.

Майлс отново се загледа през прозорците към пространството, пресечено от авиолинии и таксиметрови стоянки, та чак до сивата панорама на облаци, планини и небеса.

— Е, все някой ден ще се върнат — каза накрая той.

Елизабет само кимна с глава, без нищо да каже.

Само след минути бе оповестено пристигането на самолет 159. Майлс и Елизабет се изправиха и приближиха до прозорците, за да го видят, докато каца.

Няколко седмици по-късно Бен и Уилоу се ожениха. Щяха да се оженят по-скоро, но в техния случай трябваше да се съблюдава определен ред и им трябваше време дори да установят какъв е редът, предписан от традицията, а още повече да го съблюдават. В края на краищата, не бяха останали живи хора, които да си спомнят за сватба на Отвъдземния крал. Тъй че Абърнати изрови своите истории, а Куестър Тюс се консултира с някои от старците в долината и най-сетне, с общи усилия, успяха да установят какво трябва да се направи.

Откровено казано, Бен никак не се интересуваше от формалностите. Знаеше само, че невероятно дълго време му е било необходимо, за да осъзнае онова, което Уилоу бе разбирала от самото начало — че те трябва да бъдат заедно, свързани в едно цяло като съпруг и съпруга, крал и кралица, тъй че, каквото бе необходимо, трябваше да се направи. Съвсем доскоро той дори не би си позволил да помисли за нещо подобно; би сметнал подобни чувства за предателство на любовта му към Ани. Но Ани бе вече пет години мъртва и той най-сетне бе успял да остави духа й на спокойствие. Уилоу беше вече неговият живот. Той обичаше Уилоу и знаеше, че я бе обикнал още от самото начало, чувал я бе безброй пъти да му говори за съдбовното предсказание в момента на нейното зачатие и бе разбрал от нея, че Земната майка е предсказала, че тя ще му роди деца.

И все пак той дълго се колебаеше и не се решаваше да се отдаде на чувствата си. Преди всичко, защото се страхуваше. Страхуваше се от много неща — че все още не принадлежи напълно на тази страна, че не е достоен да бъде крал на Отвъдната земя и че някой ден просто може да си отиде в света, от който така силно желаеше да избяга. Осъществените му мечти далеч бяха надхвърлили неговите очаквания и той се боеше, че няма достатъчно какво да даде в замяна.