Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Беше дълъг и тежък ден. Радвах се, че е свършил.

- Надявам се, че не ви досадих - казах аз.

- Не, миличък - отвърна старата жена. - Ни най-малко.

Измяука котка. След малко излезе бавно от сенките в петното ярка лунна светлина. Приближи се уверено към мен и потърка глава в обувката ми.

Клекнах до нея и я почесах по челото, погалих гърба ѝ. Беше красива котка, черна или поне така си представих, след като лунната светлина бе изпила цветовете на нещата. Имаше бяло петно на едното ухо.

- Някога имах котка като тази - промълвих аз. -Наричах я Оушън. Беше красива. Всъщност не помня какво стана с нея.

- Върна я при нас - каза Джини Хемпсток.

Докосна рамото ми с ръка и го стисна за миг. Погали бузата ми с връхчетата на пръстите си, все едно че бях малко дете или любим, а после си тръгна и се стопи в нощта.

Вдигнах чинийката и чашата и ги понесох по пътеката, докато се връщахме към къщата - старата дама и аз.

- Месечината грее ясна като ден. Като в песента.

- Хубаво е да има пълна луна - съгласи се тя.

- Чудна работа .За миг си помислих, че бяхте две .Не е ли странно?

- Само аз съм - отвърна старата жена. - Винаги съм била само аз.

- Знам. Разбира се, че е така.

Щях да занеса чинийката и чашата в кухнята и да ги оставя на мивката, но тя ме спря на вратата на къщата.

- Време е вече да се върнеш при семейството си — каза ми. - Ще пратят хора да те търсят.

- Ще ми простят.

Надявах се поне. Сестра ми щеше да е притеснена и щеше да има хора, които едва познавах, които щяха да са разочаровани, че не са могли да ми кажат колко много, много съжаляват за загубата ми.

- Бяхте толкова мила, че ми разрешихте да поседя и да помисля тук. До вира. Много съм ви благодарен.

- Глупости на търкалета — отвърна тя небрежно. -Какво толкова.

- Следващия път когато Лети ви пише от Австралия, моля, кажете ѝ, че ѝ пращам поздрави.

- Ще ѝ кажа. Ще се зарадва, че мислиш за нея.

Влязох в колата и запалих. Старата жена стоеше на прага и погледа вежливо, докато обърнах и подкарах нагоре по селския път.

Погледнах къщата в огледалото си за обратно виждане и играта на светлината направи така, че сякаш две луни висяха в небето над нея, като две очи, които ме гледаха отгоре. Едната луна бе съвършено пълна и кръгла, а другата, близначката ѝ от другата страна на небето - лунен сърп.

Обърнах се с любопитство на седалката и погледнах назад. Над селската къща висеше половин луна, мирна, бледа и съвършена.

Зачудих се откъде бе дошла илюзията за втората луна, но чуденето ми продължи само миг и го пропъдих от мислите си. Реших, че навярно е било остатъчен образ или призрак. Нещо, което се е разбудило в ума ми за миг толкова силно, че съм повярвал, че е истинско, но вече го няма, изтляло в миналото като забравен спомен или сянка в сумрака.

Тази книга е книгата, която току-що прочетохте. Тя свърши. Вече сме в „Благодарности“. Това всъщност не е част от книгата. Не сте длъжни да го четете. Повечето са имена.

Дължа благодарности на толкова много хора. Тези, които бяха в живота ми, когато имах нужда от тях, тези, които ми носеха чай, тези, които написаха книгите, с които отраснах. Да изтъквам когото и да е от тях, е глупаво, но няма как - започвам...

Когато завърших книгата, я изпратих на много мои приятели да я прочетат. Те я прочетоха с мъдри очи и ми казаха кое е добре според тях и над кое трябва да се поработи. Благодарен съм на всички тях, но особена благодарност дължа на Марая Давана Хедли, Олга Нунес, Алина Симоне (кралица на заглавията), Гари К. Уолфи, Кат Хауард, Кели Маккълоу, Ерик Съсман, Хейли Кембъл, Валя Дудич Лупеску, Мелиса Map, Илайз Маршъл, Антъни Мартингети, Питър Страуб, Кат Денингс, Морис Шама, Фара Менделсън, Хенри Селик, Клер Кони, Грейс Манк и Корнелия Функе.

Този роман започна, макар че не знаех, че ще се получи роман по онова време, когато Джонатан Стреън ме помоли да му напиша разказ. Започнах да разказвам историята за копача на опали и семейство

Хемпсток (които бяха живели във фермата в главата ми толкова дълго време) и Джонатан бе снизходителен и добър, когато най-сетне признах на себе си и на него, че това не беше къс разказ и го оставих да се превърне в роман.

Семейството в тази книга не е собственото ми, които щедро ме оставиха да заграбя пейзажа на детството си и гледаха как свободно го преобразявах в разказ. Благодарен съм на всички тях, особено на най-малката ми сестра, Лизи, която ме окуражи и която ми прати отдавна забравени, човъркащи паметта снимки. (Жалко че не си спомних навреме за старата оранжерия, за да я включа в книгата.)