Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

- Не помня.

Тя отметна косата от очите си.

- Така е по-лесно.

Допих чая си и довърших сандвича. Чашата беше бяла, чинийката също. Безкрайната лятна вечер клонеше към края си.

- Защо дойдох тук? - попитах отново.

- Лети поиска да дойдеш - отвърна ми някой.

Вървеше покрай вира - жена с кафяво палто и гумени ботуши. Погледнах я объркан. Изглеждаше по-млада, отколкото бях аз вече. Помнех я като голяма жена, като възрастна, но сега видях, че беше едва в края на трийсетте. Помнех я като едра жена, но беше просто закръглена и привлекателна, с издути като ябълки страни, с трапчинки. Все още беше Джини Хемпсток, майката на Лети, и изглеждаше, сигурен бях, точно както преди четирийсет и нещо години.

Седна на пейката от другата ми страна и аз се оказах обграден от две жени Хемпсток.

- Мисля, че Лети просто иска да знае дали си струваше — рече тя.

- Кое дали си струваше?

- Ти! - отвърна старата сприхаво.

- Лети направи нещо много голямо за теб — каза Джини. - Мисля, че иска най-вече да знае какво се случи след това и дали си струваше всичко, което направи.

- Тя... тя се пожертва за мен.

- В известен смисъл, миличък - отвърна Джини. - Птиците гладници изтръгваха сърцето ти. Пищеше толкова жално, докато умираше. Тя не можа да изтърпи това. Трябваше да направи нещо.

Помъчих се да си го спомня.

- Не го помня така.

После помислих за сърцето си. Зачудих се дали в него все още имаше студено късче от портал и дали беше дар или проклятие, ако го имаше.

Старата дама изсумтя.

- Не казах ли преди малко, че никога няма да намериш двама души, които да помнят нещо еднакво?

- Мога ли да говоря с нея? С Лети?

- Тя спи - отвърна майка ѝ. - Изцерява се. Още не говори.

- Не и преди да е приключила с мястото, където е - каза бабата на Лети и махна с ръка, но не разбрах патешкия вир ли посочи или небето.

- А кога ще е?

- Когато е добре и е готова - отвърна старата, а дъщеря ѝ добави:

- Скоро.

- Е, щом ме е довела тук, за да ме види, нека ме погледа. - И още докато го казвах, осъзнах, че вече се беше случило. Колко време бях седял на онази пейка, загледан във вира? Докато си я бях спомнял, тя ме беше гледала. - О, тя вече го направи, нали?

- Да, миличък.

- И минах ли изпита?

Лицето на старицата вдясно от мен беше неразгадаемо в засилващия се сумрак. По-младата жена вляво от мен каза:

- Не минаваш, нито се проваляш в това да си човек, миличък.

Оставих празната чаша и чинийката на земята.

Джини Хемпсток отрони:

- Мисля, че се справяш по-добре, отколкото последния път когато те видяхме. Расте ти ново сърце преди всичко.

В спомена ми тази жена беше като планина и бях хлипал и треперил на гърдите ѝ. Сега беше по-малка от мен и не можех да си представя, че ме е утешавала.

Луната беше пълна в небето над вира. За нищо на света не можех да си спомня в каква фаза беше последния път когато я забелязах. Всъщност не можех да си спомня кога за последен път изобщо бях поглеждал луната.

- И какво ще се случи сега?

- Същото, което се случва всеки път когато дойдеш тук - каза старицата. - Връщаш се у дома.

- Ме знам вече къде е това.

- Винаги го казваш - отвърна Джини.

В спомена ми Лети Хемпсток все още беше с една глава по-висока от мен. Беше на единайсет все пак. Зачудих се какво щях да видя - кого щях да видя, -ако застанеше сега пред мен.

Луната в патешкия вир също беше пълна и неволно си помислих за светите глупци от старата приказка, дето бяха отишли в едно езеро да хванат луната с мрежи, убедени, че отражението ѝ във водата е по-лесно за улавяне от кълбото, висящо в небето.

Е, то винаги е по-близо, разбира се.

Станах и извървях няколкото стъпки до брега на вира.

- Лети - казах високо, стараейки се да не мисля за двете жени зад мен, - благодаря ти, че ми спаси живота.

- Тя изобщо не трябваше да те взема със себе си първо на първо, когато тръгна да търси началото на пътя - изсумтя старата госпожа Хемпсток. - Сама трябваше да се оправи, без нищо да ѝ пречи. Нямаше нужда да те взема за компания, глупава работа! Е, това ще ѝ послужи за поука следващия път.

Обърнах се и погледнах старата госпожа Хемпсток.

- Наистина ли помниш времето, когато е направена луната?

- Много неща помня.

- Ще се върна ли пак тук?

- Това не ти е дадено да знаеш - отвърна старата жена.

- Хайде да си ходиш вече - каза нежно Джини Хемпсток. - Има хора, които се чудят къде си се дянал.

И щом спомена за тях, осъзнах с ужас, че сестра ми, съпругът ѝ, децата ѝ, всичките благопожелатели, скърбящи и гости, щяха да са озадачени какво е станало с мен. Все пак денят беше подходящ да ме извинят за разсеяността.