Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

- Животът не е честен - каза Джини, все едно че го бях изрекъл на глас.

Зави по алеята ни и спря пред външната врата. Слязох и тя - също.

- Хайде да направим връщането ти по-лесно -рече тя.

Госпожа Хемпсток дрънна звънчето на вратата, макар че никога не беше заключена, и усърдно изтри подметките на гумените си ботуши, докато майка ми отвори вратата. Беше облечена за лягане, с ватирания ѝ халат отгоре.

- Ето ви го - каза Джини. - Жив и здрав, войникът, върнал се от войните. Прекара си чудесно на празненството по случай заминаването на Лети, но вече е време младежът да си почине.

Майка ми изглеждаше безучастна - объркана почти, - после объркването ѝ се замени с усмивка сякаш светът току-що се беше преподредил в някаква смислена форма.

- О, нямаше нужда да го водите - каза тя. - Някой от нас щеше да слезе да го вземе. - Погледна ме. -Какво ще кажеш на госпожа Хемпсток, миличък.

- Благодаря ви за гостуването - казах механично.

- Много добре, миличък. - След това мама попита: - Лети заминава?

- За Австралия - каза Джини. - Да погостува на татко си. Малкият ще ни липсва с игрите им, но... ще ви се обадим, когато Лети се върне. Тогава може да намине пак да си поиграят.

Започвах да се уморявам. Празненството беше забавно, макар че не помнех много от него. Но знаех, че нямаше да гостувам повече във фермата на Хемпсток. Не и докато Лети я нямаше.

Австралия беше много, много далече. Чудех се колко ли време щеше да мине, докато се върне от Австралия с баща си. Години навярно. Австралия беше на другия край на света, отвъд океана...

Частица от ума ми помнеше друг низ от събития, но после той се изгуби, все едно че се бях събудил от дълъг сън, озърнал се бях, дръпнал бях завивките и бях заспал отново.

Госпожа Хемпсток се върна при стария си лендроувър, толкова опръскан с кал (сега видях, на светлината на лампата над вратата), че почти не се забелязваше първоначалната боя, и го подкара назад по алеята към черния път.

Майка ми не изглеждаше учудена, че се връщах вкъщи в приказно облекло, почти в единайсет вечерта. Каза само:

- Имам лоша новина, миличък.

- Каква?

- На Урсула ѝ се наложи да напусне. Семейни проблеми. Спешни семейни проблеми. Вече си тръгна. Знам колко много я харесвахте вие, децата.

Знаех, че не я харесвах, но си замълчах.

Никой не спеше в спалнята ми на горния етаж. Мама попита дали ще искам да се върна в стаята си за известно време. Казах, че не, без да знам защо. Не можех да си спомня защо изпитвах такава неприязън към Урсула — всъщност, чувствах се леко гузен за това, че не я харесвах толкова много и толкова необяснимо, - но нямах желание да се върна в онази спалня, въпреки малкия жълт умивалник точно за ръста ми, и останах в общата спалня чак докато семейството ми се премести от онази къща пет години по-късно. Ние, децата, възразявахме, но мисля, че големите просто бяха облекчени, че финансовите им трудности бяха приключили.

След като се изнесохме, къщата беше съборена. Нямаше да отида да я видя дори празна, така че отказах да гледам събарянето ѝ. Твърде много от живота ми беше побрано в онези тухли и керемиди, тръби и стени.

Години по-късно сестра ми, вече и тя възрастна като мен, ми сподели, че вярвала, че майка ни бе изгонила Урсула Монктън (за която си спомняше с такава обич, като единствената мила детегледачки от няколкото свадливи поред), защото баща ни имал любовна афера с нея. Съгласих се, че може и така да е било. Родителите ни все още бяха живи тогава и можех да ги попитам, но не го направих.

Баща ми не спомена нищо за събитията от онези нощи. Нито тогава, нито по-късно.

Сприятелих се с татко чак когато минах двайсетте. Толкова малко общо имахме, докато бях момче, и съм сигурен, че съм бил голямо разочарование за него. Не беше искал книжно момче в личния си свят. Искал беше син, който да прави като него: да плува, да тренира бокс, да играе ръгби, да кара на бърза скорост коли с наслаждение и радост, а не беше получил това.

Така и не слязох до края на селския път. Не мислех за бялото мини. Когато се сещах за копача на опали, беше свързано само с двата груби къса опал, поставени на лавицата над камината, и в спомена ми той винаги носеше карирана риза и джинси. Лицето и ръцете му имаха бронзов загар, а не черешовочервеното от отровния газ, и нямаше папионка.

Монстър, рижият котарак, който ни беше оставил, се беше отлъчил и го хранеха други семейства, и макар да го виждахме от време на време из канавките и дърветата в края на пътя, никога не идваше при нас, щом го повикахме. Мисля, че се чувствах облекчен от този факт. Така и не беше станал наша котка. Знаехме го и той — също.