Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Подозирам, че една история е важна, докато хората в нея се променят. Но бях на седем, когато се случиха всички тези неща, и бях същият човек в края, какъвто бях и в началото, нали? Същото беше и с другите. Така трябваше да е. Хората всъщност не се променят.

Някои неща се промениха обаче.

Около месец след тези събития и пет години преди паянтовият свят, в който живеех, да бъде съборен и заменен със спретнати, четвъртити, еднакви къщички, обитавани от умни млади хора, които работеха в големия град, но живееха в градчето ни, които правеха пари, като местеха пари от една място на друго, но които не строяха, нито копаеха, нито тъчаха, и девет години преди да целуна усмихнатата Коли Андърс...

Върнах се от училище. Месецът беше май или навярно началото на юни. Чакаше до задната врата, все едно че знаеше точно къде е и кого търси - малка черна котка, малко по-голяма вече от котенце, с бяло петънце на едното ухо и с очи, необичайно наситено зеленикавосиньо.

Последва ме вътре в къщата.

Нахраних я с неизползвана консерва котешка храна за Монстър, която сипах с лъжица в прашната котешка паничка на онова чудовище.

Родителите ми, които така и не бяха забелязали зачезването на рижия котарак, първоначално не забелязаха пристигането на новото котенце-котка, и когато баща ми за първи път спомена за съществуването ѝ, вече живееше при нас от няколко седмици, проучваше градината, докато се върна вкъщи от училище, и след това оставаше край мен, докато четях или си играех. Нощем чакаше под леглото, докато светлините угаснат, а после се настаняваше на възглавницата до мен, гледаше косата ми и мъркаше, толкова тихичко, че да не събуди сестра ми.

Заспивах с лице, притиснато в козината ѝ, докато дълбокото ѝ глухо мъркане вибрираше по бузата ми.

Имаше такива необичайни очи! Напомняха ми за морски бряг, затова я нарекох Оушън, [18] Океан. - Б. пр. без да мога да го обясня на всеослушание.

Седях на разнебитената зелена пейка до патешкия вир зад фермерската къща с червените тухли и мислех за котенцето си.

Помнех само, че Оушън беше пораснала до голяма котка и че я бях обожавал години наред. Зачудих се какво ли се беше случило с нея, а после си казах: „Няма значение, че не помня вече подробностите. Смъртта ѝ се е случила. Смъртта се случва на всички ни“.

В къщата изскърца врата и чух стъпки по пътеката. Старата жена седна до мен.

- Донесох ти чаша чай. И сандвич със сирене и домат. Доста се задържа тук. Помислих, че може да си задрямал.

- Донякъде - отвърнах ѝ. - Благодаря ви.

Беше се свечерило, без да забележа, докато седях там.

Отпих от чая и я погледнах, този път по-внимателно. Сравних я със спомените отпреди четирийсет години и казах:

- Вие не сте майката на Лети. Вие сте баба ѝ, нали? Старата госпожа Хемпсток.

- Така е — отвърна тя невъзмутимо. — Изяж си сандвича.

Отхапах. Беше наистина добър. Прясно опечен хляб, тръпчиво солено сирене и от онези домати, които наистина имат вкус.

Бях потънал в спомени и исках да разбера какво означаваха те, какво означаваше всичко това.

- Вярно ли е? - попитах и се почувствах глупаво.

От всички въпроси, които можех да задам, бях избрал точно този.

Старата госпожа Хемпсток сви рамене.

- Това, което помниш ли? Може би. Повече или по-малко. Различните хора помнят нещата различно и няма да намериш двама души, които да помнят нещо по един и същ начин, все едно дали са били там или не. Стоите един до друг, а може да сте раздалечени на континенти за смисъла на едно или друго.

Имаше още един въпрос, на който трябваше да получа отговор.

- Защо дойдох тук?

Изгледа ме, все едно че беше подвеждащ въпрос.

- Погребението. Искаше да се махнеш от всички и да останеш насаме със себе си. Тъй че първо подкара до мястото, където живя като момче, и след като то не ти даде каквото ти липсваше, продължи до края на селския път и дойде тук, както правиш винаги.

- Както правя винаги ли?

Отпих отново от чая. Все още беше горещ и доста силен: идеален черен „бачкаторски“ чай, както го наричат. „Лъжицата може да стои права в него“, както винаги казваше баща ми за чай, който одобрява.

- Както правиш винаги - повтори тя.

- Не. Грешите. В смисъл, не съм бил тук от... Ами, откакто Лети замина за Австралия. От празненството по случай заминаването ѝ. - И додадох: - Което изобщо не се случи. Знаете какво имам предвид.

- Идваш понякога - настоя тя. - Беше тук веднъж, когато бе на двайсет и четири, помня. Имаше две деца и беше толкова уплашен. Дойде тук, преди да напуснеш тази част на света: беше на... май трийсет тогава? Нахраних те добре в кухнята, а ти ми разказа за сънищата си и за изкуството, което правеше.