Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

- За какво се извиняваш, момче? За това, че я уби ли?

Кимнах. Не можех да проговоря .

- Тя не е мъртва. Ти не я уби, нито птиците гладници, колкото и да се мъчеха да стигнат до теб през нея. Дадена беше на океана. Един ден, когато той реши, ще я върне.

Представих си трупове и скелети с перли вместо очи. Помислих за русалки с опашки, които махат, докато се движат, както бяха махали опашките на златните ми рибки, преди една от тях да спре да се движи и да изплува над водата с коремчето нагоре, като Лети.

- Ще бъде ли същата?

Старицата се изсмя, все едно че бях казал най-смешното нещо във вселената.

- Нищо никога не е същото - рече тя. - Било след секунда или след сто години. Винаги ври и кипи. И хората се променят също като океаните.

Джини излезе от водата и застана на брега до мен с наведена глава. Вълните се разбиваха и плющяха, плясваха и се отдръпваха. Чу се далечен грохот, който ставаше все по-силен и по-силен.

Идваше нещо към нас през океана. Идваше към нас от много морски мили разстояние, от стотици и стотици мили: тънка бяла линия, очертана над яркото синьо. Нарастваше, докато се приближаваше.

Огромната вълна връхлетя и светът се разтърси от грохота ѝ. Погледнах нагоре, щом стигна до нас. Беше по-висока от дървета, от къщи, по-висока, отколкото ум и очи можеха да поберат, отколкото сърце можеше да почувства.

Чак когато стигна до носещото се над водата тяло на Лети Хемпсток, огромната водна маса се разби. Очаквах да ме намокри или още по-лошо, да бъда пометен от гневната океанска вода и вдигнах ръка да покрия лицето си.

Ала нямаше плясък на разбити вълни, нямаше оглушителен грохот и когато смъкнах ръката си, не видях нищо освен стихналата черна вода на вир в нощта, нищо нямаше на повърхността на вира освен широки зелени листа на лилии и замисленото отражение на непълната луна.

Старата госпожа Хемпсток също я нямаше. Бях си мислел, че стои до мен, но там до мен стоеше само Джини, загледана смълчано в тъмното огледало на вирчето.

- Тъй - каза тя. - ще те заведа вкъщи.

Зад навеса за доене имаше паркиран лендроувър. Вратите бяха отворени и ключът за запалване беше в ключалката. Седнах на покритата с вестник пътническа седалка и Джини Хемпсток завъртя ключа. Двигателят изпращя няколко пъти, преди да стартира.

Не бях си представял, че някоя Хемпсток шофира.

- Не знаех, че имате кола.

- Много неща не знаеш - отвърна кисело госпожа Хемпсток. После ме погледна малко по-нежно и каза:

- Не можеш да знаеш всичко.

Даде задна и след това лендроувърът задруса из коловозите и локвите по черната земя на фермата.

Нещо се въртеше в ума ми.

- Старата госпожа Хемпсток казва, че Лети всъщност не е мъртва. Но тя изглеждаше мъртва. Мисля, че наистина е умряла. Според мен не е вярно, че не е мъртва.

Джини като че ли се канеше да ми обясни нещо за естеството на истината, но каза само:

- Лети е ранена. Много тежко ранена. Океанът я взе. Честно казано, не знам дали изобщо ще я върне някога. Но можем да се надяваме, нали?

- Да. - Стиснах юмруци, надявайки се с цялото си сърце.

Друсахме се и се люшкахме по черния път с двайсет и четири километра в час.

- Тя наистина ли беше... е... твоя дъщеря?

Не знаех, а и още не знам защо попитах това. Може би просто исках да знам повече за момичето, което бе спасило живота ми, което неведнъж ме бе измъквало от смъртта. Не знаех нищо за нея.

- Общо взето - отвърна Джини. - Мъжете Хемпсток, братята ми, се пръснаха по света и си имаха бебета, които имаха свои бебета. Има и жени Хемпсток по широкия свят и бих се обзаложила, че всяка от тях е чудо по свой начин. Но само баба Хемпсток, аз и Лети сме от сой.

- Нямала ли си е татко?

-Не.

- А ти имаше ли си татко?

- Главата ти е пълна с въпроси, нали? Не, миличък. Никога не сме си падали по онова нещо. Мъже ти трябват само ако искаш да родиш още мъже.

- Няма нужда да ме водиш вкъщи - казах аз. - Бих могъл да остана с вас. Мога да чакам, докато Лети се върне от океана. Мога да работя във фермата ви, да пренасям неща и да се науча да карам трактор.

- Не - отвърна ми тя, но го каза мило. - Ти си продължаваш своя живот. Лети ти го даде. Просто трябва да пораснеш и да се постараеш да си достоен за него.

Жегна ме негодувание. Не стига, че беше толкова трудно да се живее, да се мъчиш да оцелееш в света и да си намериш място в него, да правиш нещата, които трябва да правиш, за да продължиш, а трябваше и да се чудиш дали това, което току-що си направил, каквото и да е то, е достойно за това, че някой е... ако не умрял, то отдал живота си. Не беше честно !