Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Чух грозни крясъци на триумф и на неутолим глад, чух собствения си глас, хленчещ и хлипащ, толкова силен в ушите ми...

И глас, който каза:

— Това е неприемливо.

Беше познат глас, но все пак не можах да го свържа с нищо веднага, нито можех да мръдна, за да видя кой говореше.

Лети беше върху мен и все още потръпваше, но спря да се движи, щом гласът заговори. Той продължи:

- С какво право наранявате детето ми?

Тишина. А след това:

— Тя беше между нас и законната ни плячка.

- Вие сте лешояди. Ядете огризки, леш и смет. Вие сте чистачи. Мислите ли, че имате право да наранявате някой от семейството ми?

Вече знаех кой говореше. Гласът звучеше като на бабата на Лети, като на старата госпожа Хемпсток. Знаех, че беше като нейния, и в същото време бе толкова различен. Ако старата госпожа Хемпсток беше императрица, сигурно щеше да говори така. Гласът ѝ бе по-сдържан и официален, и в същото време по-мелодичен от гласа на старата дама, която познавах.

Нещо влажно и топло мокреше гърба ми.

- Не... не, господарко.

Тогава за първи път долових страх или съмнение в гласа на една от птиците гладници.

- Има примирия и закони, подписани договори, и вие ги нарушихте всичките.

Последва мълчание и то беше по-силно, отколкото можеха да са думите. Нямаха какво да отвърнат.

Усетих как тялото на Лети се смъкна от моето. Превъртях се и видях широкото, мъдро лице на Джини Хемпсток. Седеше на земята на края на пътя. Зарових лице в гърдите ѝ. Взе ме с едната си ръка, а с другата Лети.

От сенките една от птиците гладници проговори с глас, който не беше същински глас, и каза само:

- Съжаляваме за загубата ти.

- Съжалявате?

Джини Хемпсток се полюшна и запя тихичко, монотонно и безсловесно на мен и на дъщеря си. Беше ме прегърнала. Вдигнах глава и погледнах назад към жената, която проговори, със замъглени от сълзи очи.

Взрях се в нея.

Беше старата госпожа Хемпсток като че ли. Но и не беше. Беше бабата на Лети също както...

Искам да кажа...

Блестеше цялата сребърна. Косата ѝ пак беше дълга, пак бяла, но сега стоеше висока и изправена като младо момиче. Очите ми бяха свикнали вече с тъмното и не можех да погледна лицето ѝ, за да видя дали бе познатото ми лице: беше твърде ярко. Ярко като магнезиев пламък. Ярко като нощ с фойерверки. Ярко като обедно слънце, отразено от излъскана сребърна монета.

Гледах я толкова дълго, колкото можех да понеса, а после извърнах глава и стиснах очи, неспособен да видя нищо освен пулсиращото отражение.

Гласът, който беше като на старата госпожа Хемпсток, каза:

- Трябва ли да ви окова в ядрото на тъмна звезда и да ви обрека на мъки там, където всяко късче от миг трае хиляди години? Трябва ли да разгърна спогодбата на Сътворението и да наредя всички вие да бъдете заличени от списъка на сътворените неща, тъй че никога да не е имало птици гладници и всичко, що пожелае да скита от свят на свят, да може да го стори безнаказано?

Вслушах се за отговор, ала не чух нищо. Само хленч и скимтене от болка или от безсилие.

- Свърших с вас тука. Ще се оправяме, когато му дойде времето и както аз си знам. Сега трябва да се погрижа за децата.

—Да, господарко.

- Благодарим, господарко.

- Не бързайте толкоз. Никой няма да ходи никъде, преди да върнете всички тия неща както си бяха. Воловаря липсва от небето. Един дъб го няма, и една лисица. Връщате ги всичките както си бяха. - И тогава сребърната императрица добави с глас, който вече беше непогрешимо гласът на старата госпожа Хемпсток: — Пакостници такива. Злосторници!

Някой затананика мелодия. Осъзнах, сякаш някъде от много далече, че бях самият аз и в същия миг си спомних коя беше мелодията: „Момичета, момчета хайде на игра“.

„ ... грее месечината ясна като ден.

Забрави вечерята и ела със мен,

момичета, момчета, хайде на игра.

Тичайте приятели с весели сърца,

да пеем и се смеем под пълната луна... “

Гушнал се бях в Джини Хемпсток. Миришеше на ферма и на кухня, на животни и на храна. Миришеше много истински, а истинското ми беше нужно в този момент.

Пресегнах се и докоснах плахо рамото на Лети. Не помръдна, нито реагира.

Джини заговори тогава, но в началото не разбрах дали говореше на себе си, на Лети или на мен.

- Те престъпиха границите. Можеше да те наранят, дете, и нямаше да означава нищо. Можеше да наранят този свят, без нищо да им се каже - той е само един свят в края на краищата, а световете са просто песъчинки в пустинята. Но Лети е Хемпсток. Тя е извън властта им, мъничкия ми. А те я нараниха.