Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Погледнах към Лети. Главата ѝ беше клюмнала, лицето - скрито. Очите ѝ бяха затворени.

- Ще се оправи ли? - попитах.

Джини не отвърна, само ни притисна по-силно към гърдите си. Люшна се и запя тихо и монотонно песен без думи.

Фермата и земята ѝ вече не блестяха в златно. Вече не можех да усетя нищо, което да ме гледа от сенките.

- Не бой се. - Старческият глас отново звучеше познато. - В безопасност си. Здрав ще си като камък.

Пo-здрав от повечето камъни, които съм виждала. Отидоха си.

- Ще се върнат пак. Искат сърцето ми.

- Няма да се върнат на този свят за всичкия чай в Китай - отвърна старата госпожа Хемпсток. - Не че им трябва чай от Китай. Колкото на гарга ще ѝ трябва, толкоз и на тях.

Защо си бях помислил, че е облечена в сребърно? Носеше кърпен сив халат върху нещо, което трябваше да е било нощница, само че нощница, излязла от мода преди няколкостотин години.

Старата жена отпусна ръка на пребледнялото чело на внучката си.

Майката на Лети поклати глава и отрони:

- Свърши се.

Тогава най-сетне го разбрах и се почувствах глупаво, че не бях го проумял по-рано. Момичето до мен в скута на майка си, отпуснато на гърдите ѝ, беше дало живота си за мен.

- Трябваше да наранят мен, не нея.

- Нямаше защо да нараняват никой от двама ви -изсумтя старата госпожа.

Почувствах се гузен - по-гузен, отколкото съм бил изобщо някога.

- Трябва да я занесем в болницата - казах с плаха надежда. - Можем да повикаме доктор. Може би те ще успеят да я излекуват?

Джини поклати глава.

- Умряла ли е?

- Умряла ли? - повтори старицата в сивия халат обидено и продължи хъхрейки, натъртвайки високомерно всяка дума: — Ха! Сякаш някоя Хемпсток хе правила нявга нещо толкоз... хобикновено...

- Пострада - отрони Джини Хемпсток и ме гушна до себе си. - Пострада толкова лошо, колкото може да пострада. - Притисна ме за последно и махна с ръка: - Хайде, къш.

Отдръпнах се неохотно от скута ѝ и станах.

Джини Хемпсток се вдигна на крака с отпуснатото тяло на дъщеря си на ръцете. Лети се люшна като парцалена кукла, докато майка ѝ се изправяше. Гледах я потресен до дъното на душата си.

— Аз съм виновен - промълвих. - Съжалявам. Наистина съжалявам.

- Имаше добро желание - каза баба Хемпсток, но Джини замълча.

Тръгна по пътя към фермата, а после свърна зад навеса за доене. Мислех си, че Лети беше много голяма за носене, но Джини я носеше, все едно че не тежеше повече от котенце, с глава, отпусната на рамото ѝ като заспало бебе, понесено по стълбите към леглото му. Продължи по пътеката и плета, и назад, назад, докато стигнахме до вира.

Там нямаше вятър и нощта беше съвсем тиха. Пътят ни бе огрян от лунна светлина и нищо повече. Вирът, щом стигнахме до него, си беше просто вир. Никаква златна блещукаща светлина. Никаква вълшебна луна. Беше тъмен и унил, с луната, истинската луна - четвърт луна, отразена в него.

Спрях на края на вира и старата госпожа Хемпсток спря до мен.

Но Джини Хемпсток продължи напред.

Навлезе във вира, докато нагази дълбоко до бедрата, палтото и роклята ѝ се понесоха над водата, докато газеше и накъсваше отразената луна на десетки малки луни, които се пръскаха и събираха около нея.

В средата на вира, с черната вода над бедрата ѝ, спря. Смъкна Лети от рамото си, тъй че тялото на момичето увисна при главата и коленете на вещите ръце на Джини. После бавно, много бавно, отпусна тялото ѝ във водата.

Момичешкото телце се понесе на повърхността на вира.

Джини отстъпи назад, после още веднъж, без да откъсва поглед от дъщеря си.

Чух силен шум, сякаш мощен вятър ни връхлиташе.

Тялото на Лети се разтресе.

Нямаше никакъв вятър, но по повърхността на вира вече имаше бели гребенчета. Видях вълни, леки, къдрави вълни отначало, а след това по-големи вълни, които се разбиваха и пляскаха по края на водата. Една от тях се разби с грохот близо до мен и опръска дрехите и лицето ми. Усетих влагата по устните си -беше солена.

- Съжалявам, Лети - прошепнах.

Трябваше да мога да видя отсрещната страна на вира. Виждах го само допреди няколко мига. Но разбиващите се вълни го бяха скрили и нищо не виждах вече отвъд плаващото тяло на Лети освен безбрежността на огромния океан и мрака.

Вълните ставаха все по-големи. Водата засия на лунната светлина, както беше блестяла в кофата - съвършено светлосиньо. Черното очертание на водната повърхността беше тялото на момичето, спасило живота ми.

Костеливи пръсти се отпуснаха на рамото ми.