Стивън Кинг - Пустош

Отново я обзе чувство на нереалност, усещането, че всичко е сън.

— Продължавай — подкани тя Роланд. — Какво се случи, след като гласът те предупреди за момчето?

— Пъхнах ръка в дупката, образувала се в пясъка — така ме бяха учили да реагирам, ако ми се случи подобно нещо. Извадих една челюст… но не тази. Челюстта, която измъкнах от стената в крайпътната станция, беше много по-голяма. Почти съм сигурен, че е принадлежала на някой Древен.

— Какво стана с нея? — попита Сузана.

— Една вечер я дадох на момчето — отвърна Стрелецът. Огънят хвърляше по лицето му игриви оранжеви отблясъци. — Като един вид защита или талисман. По-късно разбрах, че е изпълнила предназначението си, и я хвърлих.

— А тази челюст на кого принадлежи? — попита Еди.

Роланд я взе, изгледа я продължително, сетне я пусна в скута си.

— По-късно, след като Джейк… след като момчето умря… настигнах човека, когото преследвах.

— Уолтър — обади се Сузана.

— Да. Поговорихме си… поговорихме доста дълго. По едно време се унесох сън и когато се събудих, беше мъртъв. Беше мъртъв поне отпреди сто години, ако не и повече. От него не беше останало нищо освен скелетът му.

— Да, доста дълго сте си говорили — отбеляза сухо Еди.

При тези думи младата жена се намръщи леко, но Роланд само кимна.

— Много, много дълго — каза, вперил поглед в огъня.

— Събудил си се една сутрин и до вечерта си достигнал бреговете на Западното море — каза младежът. — Същата нощ са се появили ракообразните чудовища, нали?

Роланд отново кимна.

— Да. Но преди да напусна мястото, където двамата с Уолтър разговаряхме… или съм сънувал, че разговаряме… или каквото и да е било… взех това от черепа му. — Той вдигна челюстта и оранжевите пламъци заиграха по разкривените зъби.

„Челюстта на Уолтър — каза си Еди и потрепери. — Челюстта на човека в черно. Спомни си това следващия път, когато решиш да се заядеш с Роланд. През цялото време е носил челюстта със себе си като някакъв… канибалски трофей. Господи!“

— Спомням си какво си помислих, когато я взех — продължи Стрелецът. — Спомням си го отлично, това е единственият спомен от онова време, в който не се съмнявам. Помислих си: „Жалко, че изхвърлих онази челюст, която открих при срещата си с момчето. Но тази ще я замени.“ Тогава чух смеха на Уолтър — злобния му подигравателен смях. Чух и гласа му.

— Какво каза? — попита Сузана.

— „Късно е, Стрелецо, късно.“ Това бяха думите му. „Прекалено късно — оттук до края на вечността ще те преследва лош късмет — това е твоето ка “.

— Добре — каза Еди накрая. — Разбирам същността на парадокса. Паметта ти е раздвоена…

— Не е. Дублирана е.

— Добре де, ме е ли едно и също? — Младежът взе клонка и начерта в пясъка следната фигура:

Посочи с клонката лявата страна на рисунката.

— Това е паметта ти, преди да се озовеш в крайпътната станция — една-единствена права линия.

— Да.

Сетне посочи дясната линия.

— А това е паметта ти, след като си напуснал мястото на срещата с Уолтър — отново права линия.

— Да.

Сега младежът за пръв път посочи средата на рисунката и на черта около нея окръжност.

— Ето какво трябва да направиш, Роланд — да изолираш двойната линия. Да я блокираш в съзнанието си и да я забравиш. Защото не означава нищо, не променя нищо, тя е минало…

— Не е така. — Той вдигна челюстта. — Ако спомените ми за Джейк не са реални — а аз зная, че е така — откъде имам това? Взех тази челюст, за да заменя другата, която захвърлих… но онази, която захвърлих, открих в мазето на крайпътната станция и ако следвам правилната линия в твоята рисунка, то никога не съм слизал в мазето! Никога не съм разговарял с демона! Напуснал съм крайпътната станция сам-самичък !

— Изслушай ме — настоя Еди. — Ако всичко това е било халюцинация — крайпътната станция, хлапето, Говорещият демон, тогава може би си взел челюстта на Уолтър, защото…

— Не беше халюцинация — каза Роланд. Погледна и двамата и направи нещо, което никой от тях не очакваше… нещо, за което младежът би се заклел, че Стрелецът стори неволно.

Хвърли челюстта в огъня.

За миг това беше само бяла кост, изкривена в призрачна усмивка. Сетне внезапно почервеня, от нея избухнаха ярки пламъци и обагриха поляната с алени отблясъци. Еди и Сузана изкрещяха и закриха очи с длани.

Челюстта започна да се променя. Не да се стопява, а да се променя . Разкривените зъби, които стърчаха като стари надгробни паметници, се събраха. Плавната извивка в горната част се изправи, след което се разчупи на две.