Стивън Кинг - Пустош

С тези думи се уви в старото одеяло, загърна се с еленова кожа и обърна гръб на огъня.

Еди и Сузана си легнаха заедно. Щом решиха, че Стрелецът е заспал, започнаха да се любят. Той не спеше и чу всичко, чу и тихият им разговор. Говориха все за него. Остана да лежи тихичко, с широко отворени очи, вперени в мрака, дълго след като двамата заспаха и дишането им се установи в един монотонен ритъм.

„Колко е хубаво — помисли си, — когато си млад и влюбен.“ Беше хубаво, дори в този свят, превърнал се в едно голямо гробище.

„Наслаждавай се, докато можеш — каза си, — защото ни предстоят срещи със смъртта. Достигнали сме ручей от кръв. Не се съмнявам, че ще ни отведе до цяла река. И дори до океан от кръв. В този свят гробовете стенат, мъртвите се надигат.“

Затвори очи едва когато започна да се развиделява. Спа съвсем за кратко. И сънува Джейк.

Еди също сънува — сънува, че се е върнал в Ню Йорк и върви по Второ Авеню с книга в ръка.

В съня му беше пролет. Беше топло, дърветата бяха цъфнали и носталгията го проряза като остра болка, като рибарска кукичка, забила се в стомаха му. „Наслаждавай се на съня, нека продължи колкото се може по-дълго — помисли си той. — Потопи се в съня си… защото никога няма да се върнеш в Ню Йорк. Няма да се прибереш у дома, Еди. Не се надявай.“

Погледна книгата и съвсем не се учуди, когато видя, че това е „Не можеш да се върнеш у дома“ от Томас Улф. На тъмночервената корица бяха изобразени три неща: ключ, роза и врата. Спря за миг, разтвори книгата и прочете първото изречение. „Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше.“

Затвори книгата и продължи да върви. Часът беше около девет сутринта, по Второ Авеню нямаше много движение. Пролетното слънце хвърляше игриви отблясъци по прозорците и яркожълтите таксита, които минаваха и надуваха клаксоните. Някакъв просяк на ъгъла на Второ Авеню и Петдесет и втора улица протегна ръка за милостиня и Еди му подхвърли книгата с червените корици. Забеляза (също без изненада), че просякът е Енрико Балазар. Седеше с подвити крака пред помещението на някаква гадателка. „КЪЩИЧКА ОТ КАРТИ“ гласеше надписът на витрината, на която бе изложена кула, построена от карти таро. На върха се мъдреше Кинг Конг. От главата на огромната маймуна стърчеше малък локатор.

Еди продължи по пътя си, насочи се бавно към центъра на града, без да обръща внимание на рекламите и уличните знаци. Веднага щом го видя, разбра, че се е запътил точно насам. „Това е мястото — каза си той. — Това е.“ На витрината бяха изложени салами и сирена. Надписът гласеше „ДЕЛИКАТЕСЕН МАГАЗИН «ТОМ И ДЖЕРИ»“. Друга реклама твърдеше: „НАЙ-ИЗИСКАНИТЕ БЛЮДА СА НАШ СПЕЦИАЛИТЕТ!“

Докато стоеше и разглеждаше витрината, видя още едно познато лице. Зад ъгъла се зададе Джак Андолини, облечен в костюм с цвят на ванилов сладолед. В лявата си ръка държеше черен бастун. Половината му лице липсваше, отнесено от щипките на ракообразните чудовища.

— Хайде, Еди, влизай — подкани го Джак и отмина. — В края на краищата има и други светове освен този и проклетият влак минава през всички тях.

— Не мога — отвърна той. — Вратата, е заключена.

Нямаше представа откъде то е разбрал, но беше сигурен, изобщо не се съмняваше.

— Дад-а-чум, дуд-а-чи, не се тревожи, ключът е у теб — каза Джак, без да се обръща. Еди погледна в ръката си и видя, че наистина държи ключа: примитивен на вид с три зъба във формата на буква V.

„Тайната е в малката s-образна извивка на последното зъбче“ — помисли си. Пристъпи напред и пъхна ключа в патрона. Завъртя го съвсем лесно. Отвори вратата и се озова сред огромно поле. Огледа се и видя колите, които профучават по Второ Авеню, след което вратата се затвори с трясък и падна. Зад нея нямаше нищо. Съвсем нищо. Еди се огледа отново и това, което видя, го изпълни с ужас. Полето беше аленочервено, сякаш тук се бе разиграла титанична битка и земята не беше могла да попие цялата кръв.

Сетне осъзна, че това не е кръв, а рози.

Обзе го смесено чувство на радост и триумф, то изпълни сърцето му едва ли не до пръсване. Вдигна победоносно свитите си юмруци… сетне замръзна.

Полето се простираше на километри, извисяваше се в далечината, а на хоризонта се издигаше Тъмната кула. Беше огромна каменна колона, която се издигаше толкова високо, че върхът й не се виждаше. Огромната по размери основа на Кулата, оградена от яркочервени рози, свидетелстваше за невероятната й маса и размери, но въпреки това постройката си оставаше удивително елегантна. Камъкът, от който Кулата бе иззидана, се оказа не черен, както бе очаквал Еди, а с цвят на сажди. Тесни прозорци, подобни на амбразури, опасваха сградата във възходяща спирала. Под прозорците се виеше безкрайна каменна стълба, чийто край се губеше във висините. Кулата приличаше на тъмносив удивителен знак, забит над поле от аленочервени рози. Небето над нея бе синьо, осеяно с пухкави бели облаци, които се носеха като платноходки. Кръжаха над Кулата и я отминаваха в безкраен поток.