Стивън Кинг - Пустош

— Каква величествена гледка! — възкликна Еди. — Величествена и необикновена! Но странното чувство на радост и триумф беше изчезнало; сега изпитваше болка, беше обзет от предчувствие за обреченост. Огледа се и осъзна ужасен, че е застанал в сянката на Кулата. Не, не просто стоеше в сянката, а беше погребан жив в нея.

Изкрещя, но викът му се изгуби в оглушителното тръбене на рог, което се разнесе от върха на Кулата и сякаш изпълни целия свят. Докато звучеше този предупредителен сигнал, започна да се стели мрак. Преливаше на мътни струи, течеше по небето на ручеи, които се вливаха в един поток, поток от мрак. Не приличаше на облак, а по-скоро на тумор. Небето почерня. Сетне Еди видя, че това не е облак, нито тумор; мракът започна да придобива определена форма, заприлича на циклоп, който се втурна към мястото, където стоеше той. Нямаше смисъл да бяга от звяра, спуснал се от небето; щеше да го настигне, да го сграбчи и да го отнесе със себе си. Щеше да го отнесе в Тъмната кула и Еди никога нямаше да види отново светлина.

В мрака се образуваха отвори, подобни на огромни, нечовешки очи. Всяко от тях бе с размерите на Шардик, който лежеше мъртъв в гората; и двете очи гледаха право в Еди. Бяха червени — червени като рози, червени като кръв.

В главата му прокънтя гласът на мъртвия Джак Андолини: „Хиляда светове, Еди — десет хиляди светове! Влакът минава през всеки един. Ако, разбира се, успееш да го подкараш, И ако наистина го сториш, това ще бъде само началото на твоите проблеми, защото ще ти бъде адски трудно да го спреш.“

Гласът на Джак зазвуча механично, зацикли: „Ще ти бъде адски трудно да го спреш, Еди, момчето ми, повярвай. Ще ти бъде адски…“

— ЗАПОЧВАМЕ ИЗКЛЮЧВАНЕ. ИЗКЛЮЧВАНЕТО ЩЕ ЗАВЪРШИ СЛЕД ЕДИН ЧАС И ШЕСТ МИНУТИ!

В съня си Еди вдигна ръце, за да закрие очите си…

… и се събуди, седнал край угасналия огън. Гледаше света между пръстите си. В главата му продължаваше да кънти гласът на коравосърдечен командир от специалните части, който крещеше в мегафона.

— ОПАСНОСТ НЯМА! ПОВТАРЯМ, ОПАСНОСТ НЯМА! ПЕТ СУБАТОМНИ ЕЛЕМЕНТА СА ИЗЛЕЗЛИ ИЗВЪН СТРОЯ! ДВА СУБАТОМНИ ЕЛЕМЕНТА СЕ НАМИРАТ ВЪВ ФАЗА НА ИЗКЛЮЧВАНЕ, ЕДИН СУБАТОМЕН ЕЛЕМЕНТ РАБОТИ С ДВА ПРОЦЕНТА ОТ МОЩНОСТТА СИ. ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА НОРМАЛНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ НА СИСТЕМИТЕ! ПОВТАРЯМ, ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА НОРМАЛНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ НА СИСТЕМИТЕ! ДОКЛАДВАЙТЕ ПОЛОЖЕНИЕТО НА НОРТ СЕНТРЪЛ ПО-ЗИТРОНИКС ЛИМИТЕД! ОБАДЕТЕ СЕ НА 1-900-44! КОДОВАТА ДУМА НА ДАДЕНОТО УСТРОЙСТВО Е „ШАД-РИК“. ОБЯВЕНА Е НАГРАДА! ПОВТАРЯМ, ОБЯВЕНА Е НАГРАДА!

Гласът замлъкна. Еди видя Роланд, застанал на края на поляната, да държи Сузана на ръце. Двамата гледаха в посоката, от която идваше гласът, и когато записът започна да се повтаря, младежът успя да излезе от вцепенението на кошмара. Стана и отиде при Роланд и Сузана; питаше се колко ли века са минали от деня, в който е било записано това съобщение, програмирано за излъчване единствено в случай на непоправима повреда в системите.

— СИСТЕМАТА Е В ПРОЦЕС НА ИЗКЛЮЧВАНЕ! ИЗКЛЮЧВАНЕТО ЩЕ ЗАВЪРШИ СЛЕД ЕДИН ЧАС И ПЕТ МИНУТИ! ОПАСНОСТ НЯМА! ПОВТАРЯМ, ОПАСНОСТ…

Докосна ръката на Сузана. Тя се обърна към него.

— Кога започна това?

— Преди петнайсетина минути. Ти спеше като заклан… Слушай, изглеждаш ужасно! Да не си болен?

— Не. Сънувах кошмар.

Роланд го гледаше така изпитателно, че той се почувства неловко.

— Понякога истината се крие в сънища, Еди. Какъв беше твоят?

Младежът се замисли за миг, сетне поклати глава.

— Не си спомням.

— Съмнявам се.

Той сви рамене и едва забележимо се усмихна.

— Съмнявай се, щом желаеш. А ти как се чувстваш тази сутрин?

— Като вчера — отвърна Стрелецът, без да откъсва поглед от него.

— Престанете — намеси се младата жена. Гласът й беше рязък, издаваше нервност. — Няма ли какво да правите, освен да се заяждате като хлапета? И точно тази сутрин, когато мъртвата мечка се опитва да проглуши целия свят.

Стрелецът кимна, но продължи да гледа Еди.

— Добре… но все пак сигурен ли си, че не искаш да споделиш нещо?

Младежът се замисли дали да му разкаже за видяното в пламъците на огъня, за съня. Сетне реши да не го прави. Помнеше розата в огъня, помнеше и розите, покрили полето с червен килим. Но едва ли можеше да ги опише както ги бе видял с очите си, както ги бе почувствал със сърцето си; щеше да се получи някаква евтина имитация. Засега искаше да помисли върху случилото се.