Стивън Кинг - Пустош

Зад гърба им, макар и позаглъхнал от разстоянието, продължаваше да кънти механичният глас и да повтаря, че капацитетът на последния субатомен елемент е почти нулев.

— Надявам се проклетият хомот да не ти потрябва! — промълви Сузана.

Роланд кимна в знак на съгласие, но след по-малко от петнадесет минути заслизаха по стръмен склон; сред старите дървета се забелязваха и млади фиданки — бреза, елха и уродливи на вид кленове, впили корени в тънкия почвен слой. Килимът от иглички изтъня, колелата на инвалидната количка започнаха да се заплитат в ниските, жилави храсти, които растяха между дърветата. Тънките им клони тракаха по стоманените спици. Еди натисна ръкохватките с цялата си сила, но така успяха да изминат не повече от четиристотин метра. Сетне склонът стана още по-стръмен, а под краката им зашляпа кал.

— Време за езда, лейди — каза Роланд.

— Да продължим така още малко, а? Пътят може да се оправи…

Той поклати глава.

— Ако се опиташ да слезеш по хълма, може да направиш… как му казвахте, Еди… солто?

Младежът се усмихна.

— Нарича се салто, Роланд. Едно време карах скейтборд.

— Както и да му викате, смисълът е да паднеш на главата си. Хайде, Сузана, качвай се.

— Мразя се за това, че съм инвалид — избухна тя, но позволи на младежа да я повдигне и да й помогне да се настани удобно в хомота, който Роланд носеше на гърба си.

След като се намести, докосна ръкохватката на револвера и попита:

— Искаш ли да го вземеш, Еди?

Той поклати глава.

— Ти си по-бърза.

Тя се усмихна и нагласи кобура така, че да й е под ръка.

— Момчета, само ви бавя, но щом излезем на някое асфалтово шосе, ще се молите да ви кача на стоп.

— Не се съмнявам — съгласи се Роланд… сетне наклони глава и се ослуша. В гората цареше тишина.

— Голямата мечка е хвърлила топа — каза Сузана. — Слава Богу!

— По моите изчисления й остават още седем минути — възрази Еди.

Роланд нагласи кожените ремъци на гърба си.

— Часовникът й може да е започнал да изостава през последните пет-шестстотин години.

— Наистина ли смяташ, че е толкова стара?

Стрелецът кимна.

— Тя е най-малко на пет-шестстотин години. А сега е мъртва… последният от Дванайсетте пазители, доколкото знаем.

— Хич не ми пука — каза Еди, а Сузана се засмя.

— Удобно ли ти е? — попита я Роланд.

— Не, задникът ме боли, но да тръгваме. Гледай само да не ме изпуснеш.

Той кимна и започна да се спуска по склона. Еди вървеше зад него, като буташе празната количка, опитвайки се да не я разнебити по белите камъни, които стърчаха от земята. „След като мечокът млъкна, гората изглежда прекалено тиха“ — каза си и се почувства като герой от онези тъпи филми за джунглата с канибали и огромни маймуни.

Лесно откриваха дирите на мечока, но трудно ги следваха. На десетина километра от поляната навлязоха в мочурлива низина. Преди да усетят твърда почва под краката си, избелелите джинси на задъхания Роланд подгизнаха до коленете. Все пак Стрелецът беше в по-добра форма от Еди, останал без сили от опитите си да тика инвалидната количка през коренища и кал.

— Време за храна и почивка — обяви Роланд.

— Боже, гладен съм като вълк! — възкликна Еди. Помогна на Сузана да се измъкне от ремъците и да се настани на ствола на едно повалено дърво. Сетне той се отпусна тежко до нея.

— Ей, момче, изцапал си ми колата — подразни го тя. — Ще се оплача от теб.

Той я погледна присмехулно:

— Ще я лъсна собственоръчно на първата автомивка. Дори ще я намажа е вакса. Става ли?

Тя се усмихна:

— Съгласна съм, сладур.

На кръста на Еди висеше един от меховете с вода. Той го потупа и попита:

— Може ли?

— Разбира се — каза Роланд, — само не прекалявай; ще пийнем по глътка преди да продължим. Иначе стомасите ще ни заболят.

— Роланд, орелът от страната Оз — засмя се младежът, докато развързваше меха.

— Какво е това Оз?

— Измислено място от един филм — обясни Сузана.

— Оз е нещо много повече. Понякога Хенри ми четеше приказката на глас. Някой път ще ти я разкажа.

— Ще се радвам — сериозно отвърна Стрелецът. — Искам да науча повече за вашия свят.

— Оз не е нашият свят. Както каза Сузана, това е измислено място…

Роланд им подаде по един къс месо, увит в широките листа на някакво растение.

— Най-бързият начин да опознаеш един свят е да разбереш мечтите му. Разкажете ми за Оз.

— Добре, разбрахме се. Сузана ще ти разкаже за Дороти, за Тото и за Тин, а аз за всички останали. — Еди захапа парчето месо и затвори очи в миг на наслада. Месото беше поело аромата на листата, които му придаваха страхотен вкус. Той изгълта лакомо парчето, стомахът му закъркори доволно. Сега вече дишането му стана по-равномерно, почувства прилив на сили. Мускулите му бяха заякнали, всичките му органи работеха в синхрон.