Стивън Кинг - Пустош

Чучулигата запя отново, но никой от тях не й обърна внимание. Еди впери поглед в светлосините очи, които горяха на бледото лице на Роланд, и не намери какво да отговори.

С настъпването на нощта устроиха лагер на тридесетина километра на изток от мъртвата мечка. Заспаха изтощени от тежкия преход (заспа дори Роланд, макар да сънува кошмари) и се събудиха с първите лъчи на слънцето. Еди запали огън и погледна мълчаливо към Сузана. В този миг прозвуча изстрел.

— Закуската — каза тя.

След няколко минути Стрелецът се върна, метнал през рамо току-що изкормен заек. Сузана приготви закуската. Тримата се нахраниха и поеха на път.

Еди все се опитваше да си представи какво означава да помниш собствената си смърт. Усилията му оставаха напразни.

Малко след обяд навлязоха в район, в който повечето дървета бяха изтръгнати от корен, а храстите бяха изпотъпкани — сякаш мощен ураган бе опустошил областта преди много години.

— Приближаваме се към мястото, което търсим — каза Стрелецът. — Шардик е унищожил цялата растителност, за да има по-добра видимост. Не е искал някой да го изненада. Може да е бил голям и силен, но същевременно и много предпазлив.

— Дали не е приготвил някоя изненада специално за нас ? — попита Еди.

— Би могъл — усмихна се Роланд и го докосна по рамото. — Но това ще е много стара изненада… или изненади.

Бавно напредваха през зоната на опустошението. Изкоренените от Шардик дървета бяха стари — някои от тях отдавна бяха изгнили — но въпреки това представляваха сериозно препятствие. Дори тримата да бяха истински атлети, пак щеше да им е трудно да го преодолеят; а със Сузана, привързана с ремъците на гърба на Роланд, пътят им се превърна в истинско изпитание за волята и издръжливостта.

Полуизгнилите дървета и дребните храсти скриваха от тях слелите на мечока, което ги забавяше допълнително. До обяд вървяха, следвайки ясните белези, оставени по стволовете на дърветата от ноктите на звяра. Сега обаче, с наближаването на отправната точка на Шардик, където бесът му не бе достигнал своята кулминация, белезите изчезнаха. Роланд вървеше бавно, оглеждаше се за следи от стъпки по земята и снопчета козина по дънерите, по които се бе катерил мечокът. Преминаването на петте километра опустошена гора им отне целия следобед.

Еди започваше да се опасява, че слънцето скоро ще залезе и ще им се наложи да пренощуват на това отвратително място. В този момент обаче стигнаха до полянка, заградена от млада елхова горичка, отвъд която се разнасяше веселият ромон на поток. Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха тъмночервеникави отблясъци върху голото пространство, което току-що бяха пресекли.

Стрелецът им нареди да спрат и свали Сузана на земята. Изпъна гръб, сложи ръце на кръста си и се завъртя няколко пъти ту на едната, ту на другата страна.

— Тук ли ще пренощуваме? — попита младежът. Той поклати глава и каза:

— Сузана, дай револвера си на Еди.

Тя се подчини, но в очите й се четеше безмълвен въпрос.

— Ела с мен, Еди. Мястото, което ни трябва, се намира отвъд тези дървета. Трябва да го поогледаме. А може и да свършим една работа.

— Защо мислиш, че…

— Отвори си ушите.

Младежът се заслуша и чу звук, наподобяващ работещи двигатели. Едва сега осъзна, че е чул шума преди време, но ме му е обърнал внимание.

— Не искам да оставя Сузана сама.

— Няма да се отдалечаваме, освен това тя е достатъчно гръмогласна. Ако има някаква опасност, тя е напред.

Еди погледна любимата си.

— Вървете — подкани го тя, — но не се бавете. — Погледна в посоката, от която бяха дошли, и в очите й се появи загриженост. — Не зная въдят ли се тук мравки, но ми се струва , че е пълно с тези насекоми.

— Ще се върнем преди смрачаване — обеща Роланд и се отправи към елховата горичка. Младежът го последва.

Когато навлязоха на петнадесетина метра в горичката, Еди разбра, че вървят по пътека, която мечокът е утъпкал през годините. Върховете на дърветата се извиваха над главите им и образуваха тунел. Звуците станаха по-силни и той успя да ги разграничи. Например ниското, мощно бучене. Усещаше го под краката си — лека вибрация, сякаш машината бе заровена в земята. Чуваха се и по-остри и пронизителни звуци, като че някой чегърташе по ламарина.

Роланд му прошепна:

— Мисля, че не ни грози опасност, стига да пазим тишина.

Изминаха още пет метра и Стрелецът отново спря. Извади револвера си и с дулото отмести една клонка, обагрена с цветовете на залеза. Еди надзърна през образувалия се отвор и видя поляната, която мечокът бе превърнал в свой дом в продължение на дълги години, в отправна точка за своите наказателни експедиции, донесли толкова ужас и насилие.