Стивън Кинг - Пустош

Еди отпусна ръце в скута си и онемял от учудване, впери поглед в челюстта, която вече не беше челюст. Костта имаше цвят на разтопена стомана. Зъбите образуваха три букви V, като средната беше по-голяма от двете крайни. Изведнъж младежът проумя в какво ще се превърне челюстта, също както бе видял фигурката в парчето дърво.

Разбра, че костта се превръща в ключ.

„Трябва да запомниш тази форма — каза си. — Трябва, трябва.“

Жадно се взираше в ключа — трите букви V, средната, която беше по-голяма и по-дълбока от останалите. Три канала… най-крайният беше със завъртулка, напомняща ръкописно S.

Сетне пламъците отново промениха формата на челюстта. Костта, придобила очертанията на ключ, се сви навътре, събра се в няколко листенца, тъмни и копринено нежни като безлунна лятна нощ. За миг Еди видя роза — триумфално разцъфнала роза, грейнала в първия ден от появата си на бял свят, символ на вечна, непреходна красота. Очите му виждаха, сърцето му бе отворено за тази красота. Сякаш бе събрала в себе си любовта и живота, възкръснали от мъртвата кост, която Роланд хвърли в огъня; там, в пламъците, сияеше нещо, което сякаш заявяваше, че отчаянието е мираж, а смъртта — сън.

„Розата! — мислено възкликна той. — Първо ключът, сега розата! Запомни! Запомни, ще те отведат в Кулата!“

Нещо изпука в пламъка. Полетя сноп искри. Сузана изпищя и се претърколи встрани; оранжевите пламъци се устремиха към звездното небе. Еди не помръдна. Седеше вцепенен, замаян от видяното, запленен от чудото, което беше едновременно прекрасно и страшно, без да обръща внимание на искрите, които изгаряха кожата му. Сетне пламъците се укротиха.

Челюстта беше изчезнала.

Ключът беше изчезнал.

Розата беше изчезнала.

„Запомни — наум си заповяда той. — Запомни розата… запомни формата на ключа!“

Изпаднала в шок, Сузана ридаеше от ужас, но той не й обърна внимание и взе клончето, което двамата с Роланд бяха използвали, за да рисуват в пръстта. Сетне треперещата му ръка повтори очертанията на ключа:

— Защо го направи? — попита най-сетне Сузана. — Защо, за Бога, и какво беше това?

Бяха изминали петнадесет минути. Огънят едва гореше, разлетелите се въглени бяха стъпкани с крака или оставени да угаснат сами. Еди беше прегърнал Сузана. Роланд седеше встрани, притиснал колене към тялото си, вперил мрачен поглед в оранжево-червените въглени. Според Еди и двамата не бяха видели метаморфозата на челюстта. Бяха видели как тя се разтопи или може би взриви, но това беше всичко. Или поне така смяташе той. Понякога Роланд предпочиташе да не споделя мислите си с никого и дори ако случайно разкриеше някое свое намерение, никога не го разкриваше докрай, Еди знаеше това от горчив опит. Замисли се дали да не разкаже видяното — или пък само така му се бе сторило? — но реши да не разкрива картите си, поне за момента.

От челюстта не беше останала и следа.

— Направих го, защото един глас ми нареди да го сторя — каза Стрелецът. — Това беше гласът на баща ми; на всичките ми бащи. Когато човек чуе такъв глас, немислимо е да не се подчини на секундата. Така са ме учили. Не мога ви да ви кажа, поне засега, какво друго ми каза гласът… Зная само, че челюстта каза последната си дума. Дълго я носих в себе си, само и само за да я чуя.

„Или да я видя. — помисли си младежът. — Запомни розата… запомни формата на ключа.“

— Едва не ни подпали! — произнесе уморено Сузана.

Роланд поклати глава.

— Мисля, че това приличаше по-скоро на фойерверките, които бароните изстрелваха понякога по време на своите празненства. Ярки, предизвикващи мъничко страх, но напълно безопасни.

На Еди му хрумна нещо:

— Раздвоението в паметта ти изчезна ли? Отиде ли си в мига, в който костта се взриви?

Беше сигурен, че е станало точно така; във филмите, които беше гледал, шоковата терапия винаги помагаше. Но все пак поклати глава.

Сузана потрепери в обятията му.

— Каза, че си започнал да разбираш?

Роланд кимна.

— Мисля, че да. Ако съм прав, то трябва да се притеснявам за Джейк. Където и да е той, в каквото и време да е попаднал, аз се страхувам за него.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът.

Роланд стана и започна да разгръща кожите.

— За днес стига толкова приказки и вълнения. Време е за сън. На сутринта ще тръгнем по следите на мечката и ще се опитаме да намерим портала, който е охранявала. По пътя ще ви кажа каквото знам и каквото смятам, че се е случило… каквото смятам, че продължава да се случва.