Стивън Кинг - Пустош

— Мили Боже! — възкликна тихо Еди с разтреперан глас. — Сега разбирам защо беше останал с толкова малко патрони.

— Мълчи! — скастри го Сузана. — Остави го да довърши.

Роланд продължи разказа си за гостуването си в дома на последния пустинен жител, млад мъж, чиято буйна рижа коса стигаше до кръста му. Разказа им за смъртта на мулето, за птицата на пустинния жител Золтан, която бе изкълвала очите на мулето.

Разказа им за дългите дни в пустинята, които се редуваха с кратки нощи, за това как бе проследил Уолтър по останките от огньовете и как останал накрая на силите си, умирайки от жажда, се бе добрал до крайпътната станция.

— Там нямаше никого. Била изоставена в дните, когато се е появила огромната мечка. Прекарах нощта там и продължих. Тогава се случи… но сега ще ви разкажа друга история.

— Онова, което не се е случило, а е трябвало? — попита Сузана.

Роланд кимна.

— В тази измислена история — в тази приказка — един стрелец на име Роланд срещнал в крайпътната станция момчето Джейк. Това хлапе дошло от вашия свят, от вашия град Ню Йорк, от времето някъде между 1987 година на Еди и 1963 на Одета Холмс.

Еди рязко се наведе напред.

— Има ли врата в тази история, Роланд? Врата, на която да пише „МОМЧЕТО“ или нещо подобно? Стрелецът поклати глава.

— Вратата на момчето беше затворена. То отивало на училище, когато един мъж — мисля, че това е бил Уолтър — го блъснал на платното на булеварда, където било прегазено от кола. Момчето чуло мъжа да казва нещо като: „Моля, направете път, аз съм свещеник.“ Зърнало този мъж само за миг, след което се озовало в моя свят.

Замълча, вперил поглед в огъня.

— А сега искам да прекъсна разказа за момчето, което никога не е било в крайпътната станция, и да се върна към истинската история. Нещо против?

Еди и Сузана се спогледаха озадачено, сетне Еди направи жест, който означаваше „както желаеш, приятелю“.

— Както ви казах, в крайпътната станция нямаше никого. Помпата обаче все още работеше. Намираше се в задната част на конюшнята, там, където са държали впряговете за дилижанса. Открих я по шума, но щях да я намеря дори да не издаваше нито звук. Разбирате ли, помирисах водата. След като прекараш дълго време в пустинята, когато си на косъм да умреш от жажда, наистина можеш да откриеш вода по мириса. Пих вода и заспах. Когато се събудих, пих отново. Исках веднага да тръгна на път — желанието да го направя ме изгаряше като треска. Лекарството, което ми донесе от твоя свят — астинът — е чудесно нещо, Еди, но има трески, които нито едно лекарство не може да изцери. Знаех, че тялото ми се нуждае от почивка, но въпреки това използвах цялата сила на волята си, за да си наложа да остана още една нощ. На сутринта се почувствах отпочинал, напълних меховете си с вода и продължих. Не взех нищо освен вода. Това е най-важната част от всичко, което се е случило наистина.

— Добре — каза Сузана с най-милия и приятен глас, на който бе способна Одета Холмс, — значи това се е случило. Напълнил си меховете и си продължил. Сега ни разкажи останалата част от онова, което не се е случило.

За миг Стрелецът остави челюстта в скута си, сви длани в юмруци и разтърка очите си — смешен детински жест. Сетне отново стисна челюстта, сякаш за да почерпи от нея кураж, и продължи:

— Хипнотизирах момчето, което не беше там. Направих го с помощта на една гилза. Знам този трик от години, научих го от доста странен източник — Мартин, придворния магьосник на баща ми. Момчето се оказа податливо ма хипноза. Изпадна в транс и ми разказа обстоятелствата около своята смърт, такива, каквито ги научихте от мен. Когато усетих, че ако продължа разпита, ще го разстроя или ще му навредя по някакъв начин, аз му заповядах, щом се събуди, да забрави всичко за смъртта си.

— Добре си направил — промърмори Еди.

Роланд кимна.

— И аз мисля така. Момчето премина от транс в дълбок сън. Аз също заспах. Когато се събудих, заявих на момчето, че съм решил да заловя мъжа в черно. Хлапакът знаеше кого имам предвид; Уолтър също се бе отбивал в крайпътната станция. Джейк се уплашил и се скрил от него. Сигурен съм, че Уолтър е открил присъствието му, но се е престорил, че не го забелязва. Оставил е момчето като своеобразен капан за мен.

— Попитах го дали има нещо за ядене. Не можеше да няма съвсем нищо. Джейк изглеждаше добре, а и пустинният климат запазва продуктите дълго време. Разполагаше с малко сушено месо, каза, че под станцията имало мазе. Не бил слизал там, защото се страхувал. — Стрелецът ги изгледа мрачно. — Прав беше да се страхува. Намерих храна… но намерих и Говорещия демон.