Стивън Кинг - Пустош

— Да — съгласи се Еди, — но все пак легендата се оказа достатъчно точна, за да ни спаси.

Сега си мисля, че търся Пазителите още откакто тръгнах към Тъмна кула — каза Роланд. — Когато намерим портала, който Шардик охраняваше — за целта трябва само да тръгнем по стъпките му — ще се обърнем с гръб към него и ще тръгнем напред. Така ще се озовем в центъра на кръга… където е Кулата.

Еди понечи да каже: „Добре, да поговорим за тази кула. Най-после, веднъж завинаги, да поговорим и за нея — какво представлява тя, какво означава и най-важното, какво ще стане с нас, когато се озовем в подножието й,“ Но от устата му не излезе нито звук. Моментът не беше подходящ, не сега, когато нещо измъчваше Роланд. Не сега, когато единствено слабите отблясъци на огъня прогонваха мрака.

— И така, сега стигаме до другия въпрос — уморено продължи Стрелецът. — Най-сетне намерих верния път — след толкова години намерих верния път — но чувствам, че губя разсъдъка си. Той се разпада като трохи от бисквита, като стръмен бряг, разяден от проливен дъжд. Това е моето наказание, че оставих момчето, което никога не е съществувало, да умре. Това също е ка .

— Кое е това момче, Роланд? — попита Сузана. Роланд погледна Еди.

— А ти знаеш ли? Той поклати глава.

— Но аз говорих за него! Всъщност бълнувах, докато бях болен, на крачка от смъртта. — Гласът му внезапно се повиши една октава; имитацията му на гласа на Еди бе толкова умела, че Сузана потрепери в пристъп на суеверен страх. — „Ако не млъкнеш веднага и не престанеш да бръщолевиш за това хлапе — говореше Роланд с гласа на младежа, — ще ти запуша устата със собствената ти риза! Писна ми да слушам за него!“ Спомняш ли си това, Еди?

Еди се замисли. Докато двамата вървяха по мъчителния път от вратата с надпис „ЗАТВОРНИК“ до следващата, на която пишеше „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“, Роланд бе говорил за хиляди неща, бе споменал хиляди имена — Алан, Корт, Джейми де Къри, Кътбърт (по-често от другите), Хакс, Мартин (или може би Мартен), Уолтър, Сузана и дори някакъв тип със странното име Золтан. Еди се бе уморил да слуша за разни хора, които никога не бе срещал (нито пък искаше да ги срещне). Но, разбира се, тогава имаше свои собствени проблеми, хероиновата жажда и световъртежът след полета бяха само два от тях. Стрелецът сигурно също се бе отегчил от несвързаните истории за това как Еди израснал заедно с по-големия си брат Хенри и как двамата станали наркомани.

Но не можеше да си спомни да е заплашвал Роланд, че ще к) удуши със собствената му риза, ако не престане да говори за някакво момче.

— Не си ли спомняш? — настоя Стрелецът.

Помнеше ли нещо? При вида на скритата в парчето дърво фигурка Еди изпита някакво смътно чувство на deja vu . Опита се да го задържи, но не успя. Реши, че не го е изпитал, просто на него се е искало да бъде така, може би защото Роланд беше зле.

— Не — отвърна. — Съжалявам, приятелю.

— Но аз наистина ти разказах — гласът на Роланд беше спокоен, но настойчив. — Момчето се казваше Джейк. Пожертвах го — убих го, — за да настигна Уолтър и да го накарам да проговори. Убих го в пещерите в недрата на планината.

Тук вече Еди успя да си спомни.

— Може и така да е било, но ти разказа нещо друго — че си преминал тунела с някаква дрезина. На брега говорихме много за това. Разказваше колко уплашен си бил в самотата си.

— Спомням си. Но си спомням, че ти разказах за момчето, за това как то падна в пропастта. Разривът между тези два спомена разкъсва съзнанието ми.

— Нищо не разбирам — намеси се разтревожената Сузана.

— Мисля, че самият аз едва сега започвам да разбирам.

Хвърли още дърва в огъня, сноп искри се устреми към мрачното небе, после Стрелецът отново седна между Еди и Сузана.

— Ще ви разкажа какво се случи, после ще ви разкажа това, което не се случи, а трябваше да случи. — Купих едно муле в Прайстаун и когато най-сетне се озовах в Тул, последният град преди да навляза в пустинята, то все още беше живо и здраво.

Стрелецът започна разказа за последните си приключения. Еди вече бе чул някои откъслечни фрагменти, но въпреки това слушаше в захлас, както и Сузана, за която всичко бе ново. Роланд им разказа за бара, в който играта на карти никога не спираше, за пианиста на име Шеб, за жената с белега на челото… за мъртвия Норт, който дъвчеше дяволска трева и който бил възкресен от човека в черно. Разказа им за Силвия Питстън, живото въплъщение на религиозен фанатизъм, за апокалиптичната престрелка, по време на която беше убил всеки мъж, жена и дете в града.