Лейни Тейлър - Създадена от дим и кост

Естествено, той също ѝ повтаряше, че е красива – правеше го през цялото време. Ако не беше истина, едва ли изобщо щеше да я заговори. Каз определено не беше от хората, които търсят вътрешна красота. А Кару, казано накратко, беше прекрасна. Мека като каймак и дългокрака, с дълга лазурносиня коса и очи на звезда от нямото кино. Имаше походка на сърна и усмивката на сфинкс. Нейното лице беше не просто красиво, то трептеше от живот. Очите ѝ постоянно сияеха и пръскаха искри. Имаше обичай да накланя глава като птица и да свива устни, докато тъмният ѝ поглед танцува, което вещаеше тайнственост и мистериозност.

Около Кару наистина витаеше някаква тайнственост. Никога не споменаваше семейството си, не говореше за себе си и ловко отклоняваше нежеланите въпроси – единственото, което приятелите ѝ знаеха за нея, бе, че вероятно се е пръкнала от главата на Зевс. С нея обаче никога не скучаеха. От джобовете ѝ непрекъснато изпадаха странни предмети: древни бронзови монети, зъби, мънички нефритени тигри с размер на нокът. Понякога, докато се пазареше за чифт слънчеви очила с уличен търговец от Африка например, проличаваше, че отлично говори езика на йоруба [6] Йоруба е народ, населяващ главно части от Западна и Югозападна Нигерия, Бенин и Того. – Б.пр. . Веднъж, както я разсъбличаше, Каз попадна на скрит в ботуша ѝ нож. Явно това беше причината да не се поддава на сплашване, както и за белезите по корема ѝ: три ярки вдлъбнатини, които можеха да са единствено следи от куршум.

– Коя си ти? – питаше я понякога очарован Каз, на което Кару сериозно отвръщаше: "И аз самата не знам" .

Защото наистина не знаеше.

Сега тя нанасяше бързо щрихи върху листа и не се притесняваше да среща погледа на Каз, докато мести очи от модела към рисунката и обратно. Искаше да гледа лицето му.

Държеше да види момента, в който изражението му ще се промени.

Едва след като успя да улови позата, тя вдигна лявата ръка – с дясната продължи да рисува – към огърлицата на врата си. Взе едно от мънистата между палеца и показалеца си и го задържа така.

После си пожела нещо.

Съвсем мъничко желание. Все пак тези мъниста бяха най-дребните по стойност желания – скупита. Също като при парите, желанията имаха определена номинална стойност, а най-дребните от тях се равняваха на пенита. Даже по-малко от пени, защото за разлика от монетите, желанията не можеха да се събират по няколко. Можеш да трупаш пенита, докато стане долар. Това обаче бяха и си оставаха само скупита – дори цял наниз от тях, като нейната огърлица например, не стигаше за някое по-голямо желание, а само за множество мънички, почти безполезни желания.

Колкото да си пожелаеш, да речем, нещо като сърбеж.

Кару пожела Каз да го засърби и мънистото се стопи между пръстите ѝ. Свърши си работата и изчезна. Досега никога не беше пожелавала сърбеж. За да се увери, че действа, най-напред го насочи към място, където той не би се притеснил да се почеше: лакътя. Все така самоуверен, той небрежно потри лакът във възглавницата, почти без да променя позата. Кару се подсмихна и продължи да рисува.

Няколко секунди по-късно взе друго мънисто между пръстите си и пак пожела сърбеж, този път по носа на Каз. И това мънисто се изпари, огърлицата взе да се скъсява неусетно, а лицето му внезапно потрепна. В продължение на няколко секунди той се удържаше да не помръдне, но накрая се предаде и си почеса крадешком носа с опакото на ръката, после отново зае позата. От похотливото му изражение не беше останала и следа – Кару нямаше как да не го забележи. Наложи се да прехапе устни, за да не се ухили широко.

"О, Казимир – помисли си тя, – не ти трябваше да идваш тук днес. Защо просто не си поспа." Следващият сърбеж от нейния злодейски план трябваше да атакува по-тайно място и тя срещна погледа на Каз в мига, в който той го почувства. Челото му се сбърчи от внезапно напрежение. Тя вирна леко глава, сякаш го питаше: "Нещо не е наред ли, скъпи? ".

Този път избра място, където не върви да се почешеш пред хора. Каз пребледня. Бедрата му взеха да помръдват: вече беше невъзможно да остане неподвижен. Кару му даде кратка почивка и продължи да рисува. Но в мига, в който той взе да се отпуска и. Спря да се стиска. Тя атакува отново и едва потисна смеха си, когато чертите на лицето му се изопнаха.

Следващото мънисто се стопи между пръстите ѝ.

После още едно.

"Това – помисли си тя – не ти е само за днес, а заради всичко сторено." Заради разбитото сърце – тази болка беше като юмрук в стомаха, спохождаше я нечакана и силна като за първи път; заради изречените с усмивка лъжи и спомените, от които не можеше да се отърве; заради срама, че е била толкова наивна.