Лейни Тейлър - Създадена от дим и кост

– Ясно.

Кару сви рамене, събра косата си на тила в раздърпан кок и го закрепи с една от четките за рисуване. Това действително беше естественият цвят на косата ѝ – чист ултрамарин, сякаш току-що изстискан от тубичката. Тя обаче винаги подправяше тази истина със странна усмивка, сякаш казваше нещо абсурдно. С течение на времето откри, че тази небрежна усмивка е напълно достатъчна, за да може да говори истината, без риск да ѝ повярват. Така беше много по-лесно, отколкото да плете мрежи от лъжи. Усмивката стана част от самата нея: Кару със странната усмивка и откаченото въображение.

В действителност, не въображението, а животът ѝ беше откачен – синята коса, Бримстоун и всичко останало.

Зузана подаде скицника на Павел и взе да прелиства страниците на собствения си огромен скицник, търсейки чист лист.

– Чудя се кой ли ще позира днес.

– Сигурно Виктор – отговори Кару. – От доста време не е идвал.

– Знам. Надявам се да е умрял.

– Зузана!

– Какво? ! Той е най-малко на осем милиона години. Защо по-добре не рисуваме някой скелет, вместо тая отвратителна торба кокали.

В класа се редуваха да идват десетина модели на всякаква възраст и с всякаква външност. Изборът варираше от огромната мадам Свободник, чиято плът напомняше по-скоро пейзаж, отколкото човешка фигура, и стигаше до елфоподобната Елиска с талия като на оса – любимката на момчетата. Древния Виктор беше най-недолюбван от Зузана. Тя твърдеше, че сънува кошмари всеки път, след като го рисува.

– Прилича на разбинтована мумия – Зузана сви рамене. – Кажи ми, какво начало на деня е това да зяпаш стар гол мъж.

– По-добро от това да те нападне вампир – отговори Кару.

Всъщност тя нямаше нищо против да рисува Виктор. Първо на първо, той беше толкова късоглед, че нямаше опасност да срещне погледа на никой в стаята, което си беше голямо предимство. Независимо че от години рисуваше голи тела, Кару продължаваше да се чувства като на тръни, докато скицира по-млади мъже. Боеше се, че вдигне ли очи от пениса на модела – задължителен обект за обстойно проучване, не можеше да остави тази част от рисунката бяла, – ще срещне неговия поглед. В повечето случаи Кару усещаше как страните ѝ пламват и се скриваше зад триножника.

Както се оказа малко по-късно, тези инциденти просто бледнееха пред унижението, което я чакаше същия ден.

Тъкмо остреше молива си с бръснач, когато Зузана избъбри със странен, задавен глас:

– Божичко, Кару!

Още преди да е вдигнала поглед, тя вече знаеше.

Разбулване, каза той. О, колко хитро го е измислил! Тя вдигна очи от молива и видя Каз до госпожа Фиала. Стоеше бос, само по халат, с дълга златна коса, която само допреди минути беше разчорлена от вятъра и искряща от снежинките, но сега беше вързана на конска опашка. Лицето му смесваше по съвършен начин чертите на славянски ангел и деликатна чувственост; скули, изсечени като полиран диамант, и устни, които ти се иска да докоснеш, за да провериш дали наистина са меки като кадифе. Кару знаеше, че е точно така. Тъпи устни.

Из стаята се надигна приглушен говор. "Нов модел, о, божичко, разкошен." На фона на глухото мърморене една реплика се открои ясно:

– Това не е ли гаджето на Кару?

"Бивше", накани се да ги среже тя. Много, ама много бивше.

– Май е той. Погледни го само.

Кару го гледаше с непроницаемо хладнокръвие – поне се надяваше да е така. "Не се изчервявай – заповяда си тя. Не се изчервявай!" Каз гледаше право към нея, събрал буза в усмивка, със сънливи и леко развеселени очи. Щом се увери, че е приковал погледа ѝ, стана толкова нагъл, че даже ѝ намигна.

Около Кару се надигна хихикане.

– Това проклето копеле. – ахна Зузана.

Каз се качи на подиума. Продължи да гледа право в Кару, докато развързваше колана; гледаше я и докато халатът се свличаше от раменете му. След това бившето гадже на Кару се изправи пред целия клас, красив като любовна мъка, гол като Давид. А върху гърдите му, точно над сърцето, се виждаше нова татуировка.

Представляваше сложно изписана буква К.

Нова вълна от хихикане. Учениците вече не знаеха кого по-напред да гледат – Кару или Казимир – и непрекъснато местеха поглед от единия към другия, очаквайки да се разрази драма.

– Тишина! – нареди притеснена госпожа Фиала и запляска с ръце, докато смеховете утихнаха. Чак тогава Кару се изчерви. Не успя да го предотврати. Най-напред пламнаха гърдите и шията ѝ, после лицето. Очите на Каз не се откъсваха от нея и трапчинките му станаха още по-дълбоки от задоволство, когато видя нейното смущение.