С Кинкейд: Създадена да убива

Всички бяха убедени, че изчадията са безстрашни, но в най-ранните си години аз познавах единствено страха. Той ме сграбчи още същата сутрин, в която семейство Империан ме видя в кошарите.

Не можех да говоря, но разбирах повечето думи, които чувах. Стопанинът на кошарите припряно предупреждаваше помощниците си, че скоро ще пристигнат сенаторът Фон Империан и жена му, матриаршата Империан. Пазачите крачеха нервно напред-назад из кошарите и ме оглеждаха от главата до петите, за да открият и най-малкия ми дефект.

С разтуптяно сърце и напрегнати като за битка мускули аз очаквах сенатора и матриаршата.

И те дойдоха.

Всички дресьори и пазачи паднаха на колене пред тях, а стопанинът на кошарите почтително придърпа ръцете им до бузите си.

— Посещението ви е голяма чест за нас.

Страхът направо ме прониза. Що за същества бяха тези, щом страховитият стопанин на кошарите се просна на земята пред тях? Активираното силово поле на кошарата сякаш никога не ме бе притискало с такава сила и аз се отдръпнах колкото се може по-назад. Сенаторът Фон Империан и жена му се приближиха и впериха поглед в мен от другата страна на невидимата бариера.

— Както сами виждате — обърна се към тях стопанинът на кошарите, — Немезида е приблизително на възрастта на дъщеря ви и е физически моделирана според вашите указания. През следващите няколко години ще стане още по-едра и по-силна.

— Съвсем, сигурен ли сте, че това момиче е опасно? — попита провлечено сенаторът. — Прилича ми на изплашено дете.

От думите му ме полазиха ледени тръпки.

От мен се очакваше да не се страхувам от нищо. Страхът ми докарваше още електрошокове, по-малки дажби храна и мъчения. Никой не трябваше да ме вижда уплашена. Изгледах свирепо сенатора.

Уловил погледа ми, той като че ли се стресна. Отвори уста да каже още нещо, но се поколеба и примигна, преди да отклони очи от мен.

— Може би сте прав — промърмори той. — Вижда се в очите ѝ. В тях се чете нечовешкото. Скъпа моя, напълно ли си сигурна, че имаме нужда от това чудовищно създание в дома си?

— Сега всяко влиятелно семейство има свое изчадие. Дъщеря ни няма да е единственото дете, което ще расте незащитено — отсече матриаршата и се обърна към стопанина на кошарите. — Искам да видя за какво ще си дадем парите.

— Разбира се — отговори той, извърна се и махна на един пазач. — Някой приятел…

— Не — гласът на матриаршата беше рязък като камшик. — Ние доведохме трима осъдени. Те ще са достатъчни, за да изпитаме това създание.

Стопанинът се усмихна.

— Ама разбира се, Високопочитаема Фон Империан. Предпазливостта никога не е излишна. Има толкова създания, които не отговарят на изискванията… Немезида няма да ви разочарова.

Жената даде знак с глава на някого, когото не можех да видя. Опасността, която очаквах, се превърна в реалност: поведоха трима мъже към кошарите.

Отново се притиснах назад в силовото поле и усетих как завибрира по кожата на гърба ми. В стомаха ми зейна ледена дупка. Вече знаех какво ще последва. Това не бяха първите мъже, които ми докарваха.

Помощниците на стопанина свалиха веригите им, а след това деактивираха силовото поле, за да ги бутнат вътре, преди отново да го активират. Започнах да се задъхвам. Не исках да го правя. Не исках.

— Какво е това? — попита един от осъдените и погледна към импровизираната публика.

— Не е ли очевидно? — отвърна матриаршата и хвана ръката на сенатора. — Тя — хвърли доволен поглед на съпруга си и се обърна с най-любезен тон към осъдените: — Тук ви доведоха вашите престъпления, но сега имате възможност да се поправите. Убийте това дете и съпругът ми ще ви помилва.

Мъжете се вторачиха в сенатора, който махна небрежно с ръка.

— Ще бъде така, както казва съпругата ми.

Един от мъжете ядно изруга.

— Знам какво е това нещо. За глупак ли ме мислите? Няма да се приближа до него!