С Кинкейд: Създадена да убива

— Ако не го направиш — отвърна с усмивка матриаршата, — и тримата ще бъдете екзекутирани. Убийте детето!

Осъдените ме погледнаха и след малко най-едрият от тях се ухили.

— Това е едно малко момиче. Сам ще го направя. Ела тук, момиченце. — Той пристъпи внимателно към мен. — Искате ли да има кръв, или просто да ѝ пречупя вратлето?

— Изборът е твой — рече матриаршата.

Увереността му окуражи останалите и лицата им се зачервиха от надеждата за свобода. Сърцето ми започна да блъска лудо в гърдите. Нямаше как да ги предупредя да стоят далеч от мен. Дори и ако го бях направила, пак нямаше да ме послушат. Техният тартор ме беше обявил просто за момиче и сега виждаха само това. Фатална грешка.

Големият много непредпазливо протегна ръка да ме сграбчи. Намираше се толкова близо, че усещах миризмата на потта му.

Тя отключи нещо у мен. Стана същото, както всеки път досега: страхът изчезна. Ужасът премина в гняв.

Зъбите ми се впиха в ръката му. Рукна кръв с метален вкус. Той изкрещя и се опита да издърпа ръката си, но беше твърде късно. Сграбчих го за китката и се хвърлих напред, като същевременно извих ръката му. Сухожилията му изпукаха. Ритнах го отзад по крака и го съборих на земята. Скочих отгоре му и стоварих ботушите си в тила му. Черепът му се разцепи.

Наблизо стоеше още един твърде голям смелчага, който едва сега разбра грешката си. Изкрещя ужасѐн, но не успя да избяга. Бях много бърза. Дланта ми се заби в хрущяла на носа му и го вкара направо в мозъка му.

Прекрачих двете тела и се насочих към третия мъж — онзи, който имаше достатъчно разум в главата, за да се страхува от мен. Той изкрещя и отстъпи назад, като опря гръб в силовото поле; сви се уплашено също като мен, когато все още не бях ядосана. Вдигна разтрепераните си ръце. Тялото му се сгърчи в ридания.

— Моля те, недей. Моля те, не ме наранявай, моля те!

Думите му ме накараха да се поколебая.

Животът ми, целият ми живот бе преминал по този начин — да отблъсквам агресорите, да убивам, за да се предпазя от смъртта, да убивам, за да не бъда убита. Само веднъж досега един глас ме беше помолил за милост. Тогава не знаех какво да сторя. Сега, докато стоях надвесена над уплашения мъж, у мен се промъкна същото недоумение и ме закова на място. Как трябваше да постъпя?

— Немезида!

Изведнъж матриаршата застана пред мен; разделяше ни само силовото поле.

— Ще ме разбере ли какво ѝ говоря? — попита тя стопанина на кошарите.

— У тях има достатъчно човешко и разбира езика — отвърна той, — но няма да се научи да отговаря, докато машините не поработят с мозъка ѝ.

Матриаршата кимна и се обърна към мен:

— Ти ме впечатли, Немезида. Сега те питам: искаш ли да си тръгнеш от тук? Искаш ли да имаш нещо истинско, което да обичаш и да защитаваш, както и дом с удобства, за каквито не си мечтала?

Обич? Удобства? Това бяха странни думи. Не знаех значението им, но тонът ѝ беше подкупващ, изпълнен с обещания. Промъкна се в главата ми като музика и заглуши риданията на ужасения човек.

Не можех да откъсна очи от пронизителния поглед на матриаршата.

— Ако искаш да си нещо повече от едно животно в тази мизерна кошара — рече тя, — тогава докажи, че си достойна да служиш в семейство Империан. Покажи, че можеш да се подчиняваш, когато е нужно. Убий този човек.

Обич. Удобства. Не знаех какво означават тези думи, но ги исках. Щях да ги получа. Скъсих разстоянието и счупих врата на мъжа.

Когато третият труп падна в краката ми, матриаршата се усмихна.

По-късно пазачите ме отведоха в лабораторията, където чакаше едно момиче. Заради сигурността му ръцете и краката ми бяха оковани с дебели вериги, а и около мен имаше активирано енергийно поле. Не можех да престана да се взирам в това странно малко създание, дребничко и разтреперано, с тъмна коса и кожа и с нос, който никога не е бил чупен.

Знаех какво беше това същество. Беше истинско момиче.

Знаех го, защото вече бях убила едно.

То се приближи твърде много до мен и аз му се озъбих. Момичето се отдръпна рязко.

— Тя ме мрази — рече то и долната му устна потрепери.

— Немезида не те мрази — успокои я докторът, докато проверяваше още веднъж оковите ми. — На този етап от развитието си изчадията се държат така. Приличат на нас, но не са истински човешки същества като теб и мен. Те са хищници. Не могат да изпитват съчувствие или милост. Просто не са способни на това. Ето защо, когато пораснат достатъчно, трябва да ги цивилизоваме. Приближи се, Сидония.