С Кинкейд - Създадена да убива

— За мен ще е удоволствие, Високопочитаема Фон Империан — отвърна инквизиторът, станал изведнъж много любезен. Той протегна ръка и придърпа дланта ѝ до бузата си.

Матриаршата се отдръпна.

— Ще отида да подготвя церемонията. Ще взема и нея. Ей, ти, ела — извърна се към мен и ми даде знак с глава да я последвам.

Не исках да оставя инквизитора. Исках да следя всяко негово движение, всеки израз на лицето му, но матриаршата не ми остави избор. Като една прислужница аз трябваше да я последвам. Излязохме от стаята, далеч от погледа на инквизитора. Матриаршата забърза напред. Настигнах я. Продължихме една до друга по коридора към покоите на сенатора.

— Какво безумие! — промърмори тя. — Какво безумие е да се поема този риск тъкмо сега! Трябваше да лежиш мъртва пред този инквизитор, а не да вървиш тук до мен!

Хвърлих ѝ продължителен, изпитателен поглед. С радост бих умряла за Дония, но ако трябваше да избирам своя живот или този на матриаршата, щях да избера своя.

— Ще кажете ли на инквизитора коя съм?

Още докато изричах думите, си представих удара, с който щях да я убия. Един-единствен удар в тила… Нямаше нужда да рискувам да се разкрещи. Дония можеше да се покаже от покоите си, ако чуеше нещо. Не исках да убивам майка ѝ пред нея.

Матриаршата имаше инстинкт за самосъхранение, какъвто липсваше на съпруга и на дъщеря ѝ. Дори и от благия ми тон на лицето ѝ за миг се изписа ужас. Но веднага изчезна и аз се запитах дали не съм си въобразила.

— Разбира се, че не. Сега истината би обрекла всички ни.

Значи щеше да живее. Мускулите ми се отпуснаха.

— След като си тук — продължи мрачно тя, — ще трябва да си ни от полза. Ще ми помогнеш да скрия работата на съпруга си, преди инквизиторът да прегледа стаите.

Това можех да го направя. Вмъкнахме се в кабинета на сенатора и матриаршата повдигна полите си и се запровира из боклуците, разпилени из цялата стая — фрагменти от база данни с богохулства, които биха означавали незабавна смърт за цялото семейство, ако инквизиторът ги зърнеше.

— А сега побързай — подкани ме тя и ми даде знак с ръка да започна да ги събирам.

— Ще ги занеса в пещта…

— Не — рече ядосано тя. — Съпругът ми само ще го използва като оправдание, за да се сдобие с още. Сега тези просто ще ги скрием.

Матриаршата пъхна пръст в една ниша в стената и го завъртя. Подът се плъзна и разкри тайно помещение. После матриаршата се настани в креслото на сенатора и започна да си вее с ръка, докато аз пренасях купища от нещо, което приличаше на компютърни отломки и чипове. Сенаторът прекарваше тук дни наред, за да поправя това, което би могъл да възстанови, и да прехвърля информация в личната си база данни. Жадно четеше материалите и често ги обсъждаше със Сидония. Научни теории, технологични хелиографски копия. Всички те бяха богохулства. Всички бяха оскърбление срещу Живия Космос.

Набутах и персоналния компютър на сенатора заедно с останките, а след това матриаршата отново отиде при стената, пъхна пръст в нишата и го завъртя. Подът се плъзна пак и затвори скривалището. Вдигнах писалището на сенатора и го сложих точно върху него.

Когато се изправих, забелязах матриаршата да ме наблюдава с присвити очи.

— Там, в коридора, щеше да ме убиеш — рече тя и ме погледна така, като че ли очакваше да я опровергая.

Не го сторих.

— Знаете какво съм, госпожо.

— О, да — рече тя и изкриви устни. — Чудовище. Знам какво става зад студените ти, безжизнени очи. Тъкмо затова изчадията бяха забранени — защитават един, но представляват заплаха за други. Никога не забравяй, че Сидония се нуждае от мен. Аз съм ѝ майка.

— А вие никога не забравяйте, че аз съм изчадие. Тя има по-голяма нужда от мен.

— И представа нямаш какво означава една майка за едно дете.

Не. Не бих могла. Никога не съм имала майка. Знаех само, че Сидония е в по-голяма безопасност с мен, отколкото с когото и да било другиго в тази вселена. Дори и със собствените ѝ родители.

Матриаршата избухна в неприятен смях.

— О, ама защо обсъждам това с теб? Разбираш от семейство толкова, колкото едно куче разбира от поезия. Не, важното е, че с теб имаме обща кауза. Сидония е с добро сърце и е наивна. Извън тази крепост, по широката империя… Може би дъщеря ми ще има нужда от създание като теб, за да оцелее. Ти обаче никога, абсолютно никога не трябва да казваш на когото и да било какво направихме днес.

— Никога.

— И ако някога някой е напът да открие, че сме пощадили нашето изчадие, тогава ти ще се погрижиш да разрешиш проблема.