С Кинкейд - Създадена да убива

При мисълта за това гневът ми кипна.

— Без никакво колебание.

— Дори и това да означава да започнеш първо от себе си. — Очите ѝ ме гледаха втренчено като очите на хищна птица.

Не си направих труда да отговоря. Разбира се, че бих умряла за Сидония. Тя беше цялата ми вселена. Обичах единствено нея и за мен нямаше нищо по-ценно от живота ѝ. Без нея нямаше причина да продължавам да живея.

В сравнение с това смъртта щеше да ми се види като милост.

Същата вечер цялото домакинство — хора и прислужници — се събра в хелиосферата, светлия купол на върха на кръжащата в орбита крепост. Колкото и да го молеше матриаршата, сенаторът никога не си правеше труда да идва на службите, освен ако нямаше гости. Тази вечер се появи от благоприличие, без обаче да се опитва да скрие от инквизитора надменната си усмивка.

А инквизиторът току-що беше приключил цялостната си инспекция на крепостта. Не беше открил нищо, което би си заслужавало да докладва на императора. Един по-умен човек никога не би си позволил да злорадства по този повод, но сенаторът беше глупак.

За церемонията матриаршата бе отредила на инквизитора почетно място, непосредствено зад семейството. Всички наблюдавахме в мълчание как звездата се издигна над извивката на планетата под нас. Кристалните прозорци отразяваха светлината така, че да достига до огледалата в помещението. За част от секундата всички ярки лъчи се събраха в една точка — церемониалния потир в средата. Маслото в него се запали. Ние се бяхме вторачили в горящия потир, когато идеалният ъгъл към звездата се измести и разпръсна ослепително ярка светлина. Благодарствената молитва започна.

— И така — рече свещеникът и повдигна горящия потир, — чрез нашата родна звезда Хелиос Живият Космос избра да даде живот на планетата Земя и да позволи появата на нашите Високопочитаеми предци в онази древна ера, когато звездите са били само далечни точки на фона на безкрайния мрак. В онези дни човечеството тънело в невежество. То се прекланяло пред божества, които си представяло по свой образ и подобие и било неспособно да види истинската божествена същност на самата вселена наоколо…

Огледах бавно помещението и спрях погледа си на напрегнатото изражение на матриаршата и на зле прикритото презрение, изписано на лицето на сенатора. После погледнах инквизитора, който се беше вторачил в гърба на домакина си. Извърнах се към Дония, чиито големи кафяви очи наблюдаваха потира, докато духовникът разказваше историята за произхода на хомо сапиенс. Тя изпитваше странен възторг от разказа за слънчевата система, за произхода на човечеството и на слънцето, Хелиос, дало живот на първите човешки същества.

Беше вярваща. Още щом станах нейно притежание, Дония се опита да привлече и мен към хелионистичната религия. Заведе ме на една литургия, защото искаше да помоли свещеника да ме благослови със светлината на звездите. Аз все още не схващах напълно концепцията за Живия Космос, но се надявах да бъда благословена, понеже такова беше желанието на Сидония.

Духовникът отказа. Обясни ѝ, че не може да ме благослови, защото нямам душа.

— Изчадията са човешки творения, а не на Живия Космос — ѝ рече той. — В тях няма божествена искра, която Космическата светлина да освети. Това създание може да наблюдава благословията като жест на уважение към семейството ти, но не може да участва в церемонията.

Докато говореше, на лицето му се изписа странно изражение, на лицето на матриаршата — също. Едва отскоро бях започнала да разбирам какво означават различните изражения, но дори и така разпознах чувството, изписано на лицата им: абсолютно отвращение. Отвращаваше ги самата идея едно изчадие да бъде благословено от божествения Космос.

По някаква причина даже и сега, докато слушах свещеника, стомахът ми се сви при този спомен. Предпочетох да се съсредоточа върху инквизитора, който щеше да докладва на императора подробностите от посещението си. Думата му можеше да обрече на гибел сенатор Фон Империан, ако инквизиторът намереше семейството за недостатъчно набожно. По-лошото беше, че тя можеше да обрече Сидония .

Ако нещо ѝ се случеше, независимо какво, щях да намеря този човек и да го убия. Запомних гордите му, студени черти — просто за всеки случай.

Свещеникът продължаваше да дудне монотонно в помещението, докато близката звезда милостиво се скри зад извивката на планетата. Тогава хелиосферата притъмня, остана да свети само горящият потир. Свещеникът постави глинения капак отгоре и огънят угасна.