С Кинкейд - Създадена да убива

Матриаршата измъкна Дония от стаята, защото искаше да я разкритикува пред сенатор Фон Империан. Надяваше се по този начин да му покаже, че не е успял да научи дъщеря си да бъде разумна. Обикновено аз също ги следвах, но днес ми се откри рядка възможност.

Ретината на Дония все още беше сканирана в конзолата.

Само един поглед , казах си аз и се приближих до компютъра. Това можеше да е единственият път, в който ще мога сама да видя аватарите на тези аристократични деца… Единствената възможност, която щях да имам, сама да преценя от първа ръка опасностите пред Дония. Щях да избягвам да говоря с когото и да било.

Сложих шлемофона на главата си и останах напълно дезориентирана от смяната на обкръжаващата ме среда. В един миг се озовах в нова сцена, аватарът на Дония стоеше на една от поредицата стъклени платформи — заобиколени от празно пространство.

Изведнъж почувствах странно усещане в стомаха си. Преглътнах с мъка, за да се освободя от него. Когато то премина, си дадох сметка за присъствието на другите аватари… Високопочитаеми младежи и девойки от цялата империя, облечени във великолепните си одежди, се бяха разпръснали около мен. Те се смееха в едно празно пространство, което би ги убило в реалния живот. Изкуствената звездна светлина беше особено ярка, за да подчертава необикновената красота на тези виртуални персони, която те бяха избрали за себе си.

Като си давах болезнена сметка, че използвам аватара на Дония, аз изкачвах бавно кристалните стълби между платформите. Отивах навсякъде, където пожелаеше съзнанието ми, минавах покрай аватари, които, изглежда, не ме забелязваха. Пазех мълчание с надеждата да не привличам внимание. С изключение на няколко изненадани поздрава от внезапното връщане на Сидония, явно никой не заподозря нищо.

До ушите ми достигаха откъслечни разговори:

„… най-неустоимият наркотик…“

„… вградените светлини трябва да бъдат така изкусно поставени, че да не преминават от финес към безвкусица…“

„… такъв груб аватар. Не мога да си представя какво си е мислела…“

Почувствах огромно облекчение от празните им разговори. След няколко минути подслушване до ушите ми не достигна нищо, което да ме накара да бъда нащрек за някакво необикновено лукавство или коварство. Това бяха деца. Разглезени, скучни деца от могъщи фамилии, парадиращи с високото си положение.

Ако имаше усойници сред тези млади Високопочитаеми, то те умело се прикриваха, защото отровните им зъби не се виждаха или пък още нямаха отрова.

В този миг зад мен се обади един глас.

— Колко внимателно наблюдавате всичко, Високопочитаема Империан.

Подскочих стресната като в реалния живот, защото си мислех, че съм в периферията на тълпата. В реалния живот никога не бих допуснала някой да се прокрадне така зад мен, но виртуалните ми инстинкти не бяха развити и не работеха правилно.

Обърнах се и видях един аватар много различен от другите.

Много различен .

Този млад мъж беше абсолютно гол.

Той се усмихна на шокираното ми изражение и бавно отпи от чаша с вино, която трябваше да бъде копие на тази, от която пиеше в реалния живот.

Този аватар нямаше нищо общо с блестящото съвършенство на другите. Вместо това изобилстваше от недостатъци: червеникавата му коса беше в пълен безпорядък, очите му бяха стряскащо, почти непоносимо бледосини, лицето — леко изпъстрено с петънца. Лунички — сетих се за думата, докато го гледах. Дори и в мускулите му имаше нещо необичайно — след внимателно взиране се виждаше, че са леко несиметрични. Неговите разкрасяващи ботчета не се бяха справили добре… или пък беше развил мускулите си с истинско физическо усилие.

Невъзможно. Никой от тези празноглавци не би предпочел доброволно да полага физически усилия.

— А сега пък, Високопочитаема — рече развеселен младежът, — вие зяпате напрегнато мен .

Да, държах се точно така, както се държи едно истинско изчадие: гледах го с напрегнат, хищнически поглед, прекалено немигащ за истински човек. Погледът ми беше празен и безчувствен, освен ако не се преструвах. Матриаршата казваше, че от този поглед косъмчетата на врата ѝ настръхвали. Дори и в аватара на Сидония прозираше истинската ми природа.

— Простете ми — рекох, като се запънах на непознатата фраза. Никой не се нуждае от извиненията на едно изчадие. — Трябва да си давате сметка, че е трудно да не ви зяпам.

— Толкова ли хипнотизиращо е одеянието ми?