Агата Кристи: Да се убива е лесно

Англия!

Англия след толкова години!

Каква ли ще му се стори?

Люк Фицуилям си задаваше този въпрос, докато слизаше по подвижното мостче от кораба към брега. Тази мисъл го занимаваше, докато чакаше реда си на митницата. После внезапно излезе на преден план, когато Люк най-после се качи във влака, който щеше да го отведе до Лондон.

Да прекараш отпуската си в Англия беше нещо по-различно. С много пари в джоба (нещо, което никак не беше за подценяване), стари приятели, които го очакваха, срещи с други сънародници, върнали се у дома като него, и безгрижни подмятания от рода на „Е, не съм тук за дълго, затова смятам да се позабавлявам! Скоро трябва да се връщам!“

Само че сега връщане нямаше. Нямаше да ги има повече горещите и задушни нощи, нито заслепяващото слънце, нито тропическата прелест на богатата растителност, нито самотните нощи, когато препрочиташе за кой ли път старите броеве на „Таймс“.

И ето го — пенсиониран с почести, а и с малко собствени средства в банката, — един свободен джентълмен, завърнал се в родината си. Какво щеше да прави занапред?

Англия! Англия в един юнски ден, с посивяло небе и хапещ вятър. Човек трудно би приел това като особено топло посрещане. А хората! Господи, хората! На тълпи, сиви като небето и намръщени като него. Такива бяха и къщите, които никнеха навсякъде като гъби. Такива неприятни къщурки! Направо отблъскващи! Приличаха на някакви грандиозни кокошарници, пръснати докъдето стига погледът.

Люк с усилие отмести очи от бягащия зад стъклото на вагона пейзаж и се зае с купчината вестници, които беше купил преди малко. „Таймс“, „Дейли Клариън“ и „Пънч“.

Започна с „Дейли Клариън“. Вестникът беше изцяло посветен на конните състезания в Епсъм.

Люк си помисли: „Жалко, че не пристигнахме вчера. За последен път гледах конни състезания, когато бях на деветнайсет.“

Преди да тръгне, Люк беше заложил на един кон в клуба и сега му беше интересно да види мнението на специалистите за своите шансове. Кореспондентът почти не беше благоволил да говори за него, споменавайки с презрение: „Останалите — Жужу II, Маркс Майл, Сантъни и Джери Бой — едва ли биха могли да претендират за класиране. Вероятен аутсайдер е…“

Но Люк не обърна внимание на вероятния аутсайдер. Той откри колонката със залаганията. Жужу II беше включен със скромното 40:1.

Хвърли поглед на часовника си. Четири без десет. „Е — помисли си той, — вече са свършили.“ И съжали, че не е заложил на Кларигоулд, поставен на второ място между фаворитите.

След това разтвори „Таймс“ и се задълбочи в по-сериозни проблеми.

Но не за дълго, тъй като един полковник със свирепо изражение от отсрещния ъгъл, вбесен от току-що прочетеното, беше решен на всяка цена да сподели възмущението си със своя спътник. Измина половин час, преди полковникът да се умори да повтаря какво мисли за „тези проклети комунистически агитатори, сър“.

Най-сетне полковникът се укроти и задряма с полуотворена уста. Малко след това влакът намали скоростта и накрая спря. Люк погледна през прозореца. Намираха се на голяма гара с много перони, която изглеждаше празна. Успя да зърне някъде напред на перона вестникарска будка с окачено табло „Резултати от конните състезания“. Люк отвори вратата, скочи долу и изтича към будката. След минута стоеше пред таблото, вторачен с широка усмивка в няколкото нечетливо написани на ръка реда.

1. Жужу II

2. Мазепа

3. Кларигоулд

Люк се ухили. Сто лири за харчене! Добрият стар Жужу II, отхвърлен с такова презрение от всички познавачи.

Той сгъна вестника все още с усмивка на уста и се обърна, за да види празния перон. Докато се бе опиянявал от победата на Жужу II, влакът му се беше незабелязано измъкнал от гарата.

— Кога, по дяволите, потегли този влак? — обърна се той към един намръщен носач.

Човекът отговори:

— Какъв влак? Не е имало друг влак, освен този в три и четиринайсет.

— Но тук преди малко имаше спрял влак. Аз слязох от него. Влакът от пристанището.

Носачът отвърна назидателно:

— Влакът от пристанището не спира никъде чак до Лондон.

— Но той спря — увери го Люк. — Аз слязох от него.

— Не спира никъде чак до Лондон — невъзмутимо отговори носачът.

— Спря на този коловоз и аз слязох от него!

Притиснат от фактите, човекът изрече с укор: