Агата Кристи: Да се убива е лесно

— Не е трябвало да слизате. Влакът не спира тук.

— Но аз ви казвам, че спря.

— Беше заради семафора. Изчакал е сигнала, а всъщност не е спирал.

— Явно разбирате тези неща повече от мен — каза Люк. — Проблемът сега е какво да правя?

Носачът, който не се отличаваше с особено пъргав ум, повтори с укор:

— Не е трябвало да слизате.

— Добре, съгласен съм — отвърна Люк. — Станалото-станало! Сега ме интересува какво ще ме посъветва един човек като вас с опит по железниците?

— Питате ме какво да правите ли?

— Точно така. Навярно все пак има влакове, които спират тук официално, в истинския смисъл на думата?

— Според мен — каза носачът — най-добре е да хванете влака в четири и двайсет и пет.

— Щом този влак е за Лондон — съгласи се Люк, — това е влакът за мен.

Успокоен, той се заразхожда напред-назад по перона. Надпис с големи букви го информира, че се намира на железопътен възел Фени Клейтън, осигуряващ връзка за Уичууд-андър-Аш, и тъкмо в този момент влак само с един вагон, тласкан назад от старичък локомотив, пристигна с отмерено пухтене и скромно се установи на гарата. От него слязоха шест-седем души и като прекосиха един от коловозите, застанаха до Люк на перона. Навъсеният носач изведнъж се оживи и забута пред себе си голяма количка с кошници и кашони; към него се присъедини още един носач, който затрака с бутилки от мляко. Фени Клейтън се бе събудил от своята летаргия.

Най-после, излъчващ огромно самочувствие, дойде и лондонският влак. Третокласните купета бяха претъпкани; имаше само три първокласни, като във всяко от тях вече се намираха по един или по няколко пътници. Люк огледа купетата. В първото купе, което беше за пушачи, господин с вид на военен пушеше пура, но Люк реши, че един полковник за днес му е предостатъчен. Следващото беше подслонило симпатична млада жена с уморен вид, навярно гувернантка и момченце на около три години, което явно преливаше от енергия. Люк бързо ги отмина. Следващата врата беше отворена и в купето имаше само една пътничка — жена на възраст. Тя му заприлича на леля му Милдред, която, когато той беше на десет години, храбро му бе разрешила да държи вкъщи малка неотровна змия. Леля Милдред определено беше прекрасна леля. Люк влезе в купето и седна.

След около пет минути суетене на колички с мляко, товарни платформи и други напрегнати дейности влакът бавно потегли и напусна гарата. Люк разгърна вестника си и потърси теми, представляващи интерес за човек, който вече е чел утринния вестник.

В действителност не очакваше да чете дълго. Като човек с много лели той беше почти сигурен, че симпатичната стара дама в ъгъла не възнамерява да пътува мълчаливо до Лондон.

Оказа се прав — прозорецът трябваше да се затвори добре, трябваше да се вдигне и падналият чадър, а миг след това вече старата дама му обясняваше колко удобен е този влак.

— Само час и десет минути. Това е много удобно, знаете, наистина много удобно. Много по-добре, отколкото със сутрешния. Той пътува час и четирийсет минути. — Тя продължи: — Разбира се, почти всички пътуват със сутрешния. Искам да кажа, че когато е ден за намаление, безсмислено е да се пътува следобед. И аз смятах да пътувам сутринта, но Уанки Пух беше изчезнал — това е моят котарак, персийска порода. Такъв красавец! Само че напоследък го болеше ухото и, разбира се, не можех да изляза от къщи, преди да съм го намерила.

— О, да, разбира се — промърмори Люк и отново демонстрира привиден интерес към вестника.

Уви, това беше напразно. Тя продължи:

— Така че си казах — всяко зло за добро и взех следобедния влак. Разбира се, той си има и добрите страни, защото не е препълнен, макар че това не е от значение, когато човек пътува в първа класа. Е, аз обикновено не пътувам в първа класа, защото според мен това е проява на екстравагантност — с тези данъци, с тези постоянни увеличения на това и онова, а и прислугата иска все повече и повече — но наистина бях много объркана, защото, виждате ли, отивам в Лондон по много важна работа и исках спокойно, без никой да ме притеснява, да си помисля точно какво ще кажа. — Люк едва успя да сдържи усмивката си. — Така че, помислих си, веднъж мога да си го позволя, макар да виждам колко много се прахосва в днешно време и как никой не спестява и не мисли за утрешния ден. Толкова е жалко, че премахнаха стоките от второ качество — по-друго си беше с тях. Разбира се — продължи бързо тя, хвърляйки поглед на загорялото лице на Люк, — знам, че военните, когато са в отпуск, трябва да пътуват в първа класа. Имам предвид, че това се очаква от тях, щом са офицери…