Агата Кристи: Да се убива е лесно

— Кое е вярно?

— Това за израза на лицето на човек.

Люк я зяпна. Тя потреперваше малко и нейните симпатични розови бузи бяха позагубили от цвета си:

— За пръв път видях този израз при Ейми Гибс и тя почина. После Картър. И Томи Пиърс. Но вчера беше доктор Хамбълби, а той е толкова добър човек — наистина много добър човек. Е, Картър пиеше доста, а Томи Пиърс беше ужасно безочливо и нахално хлапе и мъчеше малките момченца, извиваше им ръцете и ги щипеше. Никак не съжалявам за тях, но с доктор Хамбълби е различно. Той трябва да бъде спасен. Ужасното е, че ако отида при самия него и му разкажа всичко, той няма да ми повярва. Ще ми се изсмее. И Джон Рийд не би ми повярвал. В Скотланд Ярд ще е по-различно. Защото, естествено, там са свикнали с престъпленията. — Тя погледна през прозореца: — О, Господи, ще пристигнем след минута. — Засуети се, като започна да отваря и затваря чантата си и да приготвя чадъра си.

— Благодаря, много ви благодаря. — Това беше за Люк, който за втори път вдигна чадъра й от пода. — За мен беше голямо облекчение да ви разкажа всичко. Беше много мило от ваша страна. Така се радвам, че одобрявате постъпката ми.

— Сигурен съм, че ще ви посъветват правилно в Скотланд Ярд — каза любезно той.

— Наистина съм ви много благодарна. — Тя се залови пак да рови в чантата си. — Визитната ми картичка. О, боже, имам само една! Трябва да я пазя за Скотланд Ярд.

— Разбира се, разбира се.

— Името ми е Пинкертон.

— Много подходящо име, госпожице Пинкертон — каза Люк с усмивка, като набързо добави, макар и малко объркано: — А аз се казвам Люк Фицуилям.

И докато влакът спираше на перона, той попита:

— Да ви потърся такси?

— О, не, благодаря ви. — Старицата изглеждаше изумена от тази идея. — Ще взема метрото. С него ще отида до Трафалгар Скуеър, а после пеш до Уайтхол.

— Е, желая ви успех — каза Люк.

Госпожица Пинкертон стисна топло ръката му.

— Много сте мил — прошепна още веднъж. — Знаете ли, отначало помислих, че не ми вярвате.

— Е — каза той, — толкова много убийства! Доста трудно е да извършиш много убийства и да не те заловят, нали?

Възрастната дама поклати глава и сериозно изрече:

— Не, не, млади момко, точно тук грешите. Много лесно е да се убива, докато никой не те подозира. А виждате ли, въпросната личност е човек, когото никой не би заподозрял.

— Е, както и да е, желая ви успех — повтори Люк.

В следващия момент тълпата погълна госпожица Пинкертон.

Самият той слезе да търси багажа си, като си мислеше: „Леко мръднала? Не, не мисля. По-скоро има твърде живо въображение. Надявам се, че ще се отнесат добре с нея. Мила старица.“

Джими Лоримър беше един от най-старите приятели на Люк. Всъщност той отседна при Джими още с пристигането си в Лондон. И пак с Джими се отправи още същата вечер да търси забавления. На следващата сутрин с натежала от болка глава, пиеше кафе, докато приятелят му, без да получи отговор, четеше повторно на глас някакво незначително съобщение в сутрешния вестник.

— Извинявай, Джими — каза той, идвайки на себе си.

— В какво толкова се беше задълбочил — политическа новина ли?

Люк се ухили.

— Няма такава опасност. Не, сетих се за нещо наистина странно. Старицата, с която пътувах във влака вчера, е била прегазена.

— Навярно се е предоверила на тези нови светофари — каза Джими. — Откъде знаеш, че става дума за нея?

— Вярно, че може и да не е тя. Но името е същото — Пинкертон. Била е блъсната и убита на място от лека кола, докато е пресичала Уайтхол. Колата не е спряла.

— Лоша работа!

— Да, бедната старица. Наистина съжалявам. Напомняше ми на леля Милдред.

— Който е карал колата, ще си плати. Това си е непредумишлено убийство. Да ти кажа, направо ме е страх да карам кола напоследък.

— А ти каква кола караш?

— „Форд“ V8. Казвам ти…

По-нататък разговорът премина изцяло на автомобилни теми.

Джими го прекъсна с въпроса:

— Какво, по дяволите, си тананикаш?

Люк си тананикаше следната песничка:

„Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“

Той се извини:

— О, нещо, което сме си пели като деца. Представа нямам как ми хрумна.

Около седмица по-късно, преглеждайки разсеяно първата страница на „Таймс“, Люк внезапно възкликна:

— Дявол да го вземе!

Джими Лоримър вдигна очи.

— Какво има?

Той не отвърна. Беше се втренчил във вестника.

Приятелят му повтори въпроса си.

Люк вдигна глава и го погледна. Изражението му беше толкова особено, че Джими се слиса.