Агата Кристи: Да се убива е лесно

— Ами лорд Уитфийлд?

— Не бери грижа за него. Той е доста необразован и много лековерен — дотам, че вярва на това, което чете в собствените си вестници. Във всеки случай Бриджит ще го подготви. На нея можеш да разчиташ. Гарантирам!

Люк си пое дълбоко дъх.

— Джими, стар разбойник такъв, изглежда, че няма да е много трудно. Ти си истинско чудо. Ако наистина можеш да се договориш с братовчедка си…

— Всичко ще е наред. Остави това на мен.

— Безкрайно съм ти благодарен.

Джими каза:

— Само ми обещай едно — в случай, че преследваш действителен убиец, да ме извикаш в сюблимния момент! — След това внезапно добави: — Какво има?

Люк отвърна:

— О, спомних си нещо, което ми каза старата дама. Бях й казал, че е малко прекалено някой да извърши толкова много убийства и да се изплъзне, а тя ми отговори, че греша — било лесно да се убива. — Той се спря и след това изрече бавно: — Чудя се дали това е вярно, Джими? Питам се дали…

— Какво?

— … да се убива е лесно?

Юнското слънце блестеше, когато Люк изкачи хълма, от който малкото провинциално градче Уичууд-андър-Аш. Той си беше купил на старо кола и я спря за малко на върха на хълма, като изключи двигателя.

Летният ден беше топъл и слънчев. В краката му лежеше градчето, непокварено от модерните времена. То се състоеше от една дълга улица, която пълзеше под надвисналия стръмен склон на хълма Аш.

Градчето изглеждаше скътано и откъснато от лапите на съвременния живот.

Люк си помисли: „Трябва да съм полудял. Тази история е невероятна.“

Нима наистина беше дошъл тук, за да търси убиец — само защото някаква старица му бе наприказвала какви ли не неща и заради един некролог?

Той поклати глава.

— Но такива неща не стават — промърмори. — Или пък стават? Люк, мое момче, на теб самия се пада честта да разбереш дали си най-голямото магаре на света, или полицейският ти нос те е отвел на вярна следа.

Той запали колата, включи на скорост и плавно се спусна по виещия се път, който водеше към главната улица.

На нея имаше магазини, неголеми къщи в джорджиански стил, спретнати и аристократични, с бели стъпала и полирани чукчета на вратите. Имаше и живописни къщички с цветни градинки. Странноприемницата „Белс и Мотли“ беше разположена малко навътре от улицата. Градчето си имаше и градина с езерце за патици, а над градината и езерцето се издигаше къща в джорджиански стил, за който Люк отначало помисли, че е неговата цел — Аш Манър. Но когато се приближи до къщата, видя, че на стената й виси широка нарисувана табела, известяваща, че това е музей и библиотека. По-нататък следваше истински анахронизъм — голяма, бяла, модерна сграда, строга и неподхождаща на стила на останалите постройки. Както разбра Люк, това беше местният младежки клуб.

Тук той спря и попита как да стигне до целта си.

Обясниха му, че Аш Манър е на около километър по-нататък — портата му била от дясната страна.

Люк продължи пътя си. Намери лесно портата — тя беше нова, изработена от ковано желязо. Той влезе с колата, забеляза между дърветата да се мяркат червени тухли и зави, следвайки алеята, за да остане поразен от ужасната и нелепа грамада, наподобяваща замък, която се появи пред очите му.

Докато наблюдаваше къщата, слънцето се скри. Той изведнъж си даде сметка за застрашително надвисналия Аш Ридж. Неочаквано излезе вятър и раздвижи листата на дърветата. Точно в този момент иззад ъгъла на замъкоподобната сграда се появи девойка.

Вятърът опъваше назад черната й коса, сякаш искаше да я откъсне от главата й, и Люк си спомни за една картина, която някога беше виждал — „Вещицата“ на Невинсън. Продълговато, бледо, деликатно лице, черна коса, литнала към звездите. Вече си представяше тази млада жена да лети на метла към луната…

Тя се отправи към него.

— Вие сигурно сте Люк Фицуилям. Аз съм Бриджит Конуей.

Той пое подадената му ръка. Сега можеше да я разгледа по-добре, да я види такава, каквато е, а не каквато му се бе сторила във фантазията му. Висока, стройна, с продълговато, деликатно лице, с леко хлътнали страни, черни вежди, черни очи и коса. Мислено я сравни с изящна гравюра — трогателна и красива.

Далеч от родината той бе скътал съкровен образ дълбоко в съзнанието си — образа на английска девойка с поруменели бузи и почерняла от слънцето, която гали конска шия, навежда се да оплеви обраслия жив плет или протяга ръце към пламтяща камина. Един прекрасен образ…