Агата Кристи - Да се убива е лесно

Бриджит Конуей подхвърли:

— Ти си велик човек, Гордън. Искаш ли още малко чай?

Лорд Уитфийлд отговори простичко:

— Наистина съм велик. Не, не искам повече чай. — След това, слизайки от олимпийските висини до нивото на простосмъртните, той попита любезно госта си: — Познавате ли някого по тези места?

Люк поклати глава. После, подтикван от някакъв импулс и чувствайки, че колкото по-бързо започне работата си, толкова по-добре, добави:

— Всъщност има един човек тук, когото обещах да посетя — приятел на мои приятели. Казва се Хамбълби. Той е лекар.

— О! — Лорд Уитфийлд се размърда. — Доктор Хамбълби? Жалко.

— Защо?

— Той почина преди една седмица.

— О, боже! — възкликна Люк. — Много съжалявам.

— Не мисля, че би ви допаднал много — каза лорд Уитфийлд. — Той беше самоуверен, противен, тъп стар глупак.

— Което означава — вметна Бриджит, — че той имаше различия с Гордън.

— По въпроса за водоснабдяването ни — поясни лорд Уитфийлд. — Мога да ви кажа, господин Фицуилям, че аз съм обществено ангажиран човек. Благоденствието на този град е важно за мен. Аз съм роден тук. Да, в същия този град.

Люк разбра, че темата за лорд Уитфийлд измести тази за доктор Хамбълби.

— Не се срамувам от това и не ме е грижа на кого е известно — продължи благородният господин. — Не съм имал нито едно от вашите предимства. Баща ми имаше магазин за ботуши — да, най-обикновен магазин за ботуши. Като дете съм работил там. Издигнах се благодарение на собствените си усилия, Фицуилям — бях решен да изляза от калта и го постигнах! С постоянство, тежък труд и Божията помощ — така постигнах всичко! Тези неща направиха от мен това, което съм днес.

Последваха изчерпателни подробности за кариерата на лорд Уитфийлд, предназначени за ушите на Люк. Най-сетне лордът завърши тържествуващо:

— И ето — заел съм полагащото ми се място в света и всеки може да узнае как съм го постигнал! Не се срамувам от миналото си — не, сър — затова се върнах в родното си място. Знаете ли какво се издига на мястото, където едно време беше магазинът на баща ми? Красива сграда, построена и оборудвана от мен — Институт, младежки клуб, всичко изрядно и най-модерно. Наех най-добрия архитект в страната! Според мен той направи нещо доста грозно — прилича на фабрика или на затвор, — но хората го харесват и аз предполагам, че има защо.

— Горе главата — каза Бриджит. — Нали поне в този дом постигна своето!

Лорд Уитфийлд се изхили одобрително:

— Да, опитаха се да ми се наложат и тук. Да съм запазел първоначалния вид на сградата. Не, благодаря, казах аз — смятам да живея тук и затова искам навсякъде да има доказателство за моите пари! Когато един архитект не пожела да прави това, което аз исках, уволних го и наех друг. Този, когото намерих накрая, отлично схвана идеите ми.

— Той се постави в услуга на най-лошите прояви на въображението ти — отбеляза Бриджит.

— Тя искаше мястото да си остане такова, каквото е било — каза лорд Уитфийлд. Той потупа ръката й. — Няма смисъл да се живее с миналото, скъпа. Тези стари джорджианци не са знаели много. Не искам проста къща от тухли! Винаги съм си мечтал за замък и сега го имам! — После добави: — Знам, че нямам много изискан вкус, затова дадох на една фирма картбланш за вътрешното обзавеждане и трябва да кажа, че се справиха доста добре — макар никои от нещата да не са толкова луксозни.

— Е — промърмори Люк, — много е важно човек да знае какво иска.

— Освен това аз обикновено го получавам — самодоволно заяви събеседникът му.

— За малко да не успееш с плана си за водоснабдяването — припомни Бриджит.

— О, това ли! — отговори лорд Уитфийлд. — Хамбълби беше глупак. Тези старци само се инатят. Не искат да чуят гласа на разума.

— Доктор Хамбълби е бил доста прям човек, нали? — осмели се да попита Люк. — Предполагам, че с това си създал немалко неприятели.

— Н-не, не бих казал това — поколеба се лордът, потърквайки носа си. — А, Бриджит?

— Той беше много популярен сред хората — каза тя. — Аз го видях само веднъж — когато дойде за глезена ми, но ми се стори много симпатичен.

— Е, общо взето, беше доста популярен — съгласи се лорд Уитфийлд. — Макар че познавам един или двама, които не го обичаха. Пак заради някакви спорове.

— Един-двама от местните хора ли?

Лорд Уитфийлд кимна.

— Тук има доста дребни вражди, хората се делят на групички — каза той.

— Предполагам, че е така. Люк се поколеба, несигурен за следващата си стъпка. — Какви хора живеят тук? — попита.