Агата Кристи: Да се убива е лесно

— Какво става, Люк? Да не си видял призрак?

Люк захвърли вестника, разходи се до прозореца и после се върна. Джими го наблюдаваше с нарастваща изненада.

Люк се отпусна на един стол и се приведе напред.

— Джими, синко, спомняш ли си старата дама, за която ти бях споменал? Тази, с която пътувах във влака до Лондон?

— Тази, за която казваше, че ти напомняла за леля ти Милдред? Дето след това я прегази кола?

— Точно за нея. Слушай, Джими. Тя ми разказа тогава дълга и объркана история, споменавайки, че отива в Скотланд Ярд, за да им съобщи за не знам си колко убийства. Според нея в селцето й живее на свобода убиец, който никак не си поплювал напоследък.

— Не беше ми казал, че е смахната — каза Джими.

— Не съм я помислил за такава.

— О, хайде и ти! Толкова убийства и…

Люк го прекъсна:

— Не съм си мислел, че е смахната. Просто реших, че е с твърде живо въображение, което не е изключено за такива възрастни дами.

— Е, може и така да е било. Но все си мисля, че сигурно й е имало нещо.

— Няма значение какво мислиш ти, Джими! Сега аз говоря на теб, нали така?

— О, добре, добре! Продължавай.

— Обясни ми доста подробно, спомена една-две от жертвите по име, а след това каза, че това, което наистина я е стреснало, бил фактът, че знаела кой ще е следващата жертва.

— Да, и по-нататък? — каза Джими.

— Понякога някое име ти влиза в главата просто ей така. Това име го запомних, защото го свързах с тази глупава песничка, която ми пееха като дете. „Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“

— Много е популярна без съмнение. Но каква връзка има с всичко това?

— Въпросът е, че името на човека беше Хамбълби, доктор Хамбълби. Старата дама каза, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва, и беше отчаяна, защото бил „такъв добър човек“. Името му ми влезе в главата заради тази песничка.

— Е, и? — изрече Джими.

— Ами погледни това тук. — Люк му подаде вестника, като продължаваше да държи палеца си върху колонката с известия за починалите.

ХАМБЪЛБИ. — На 12 юни в дома си внезапно почина доктор Джон Едуард Хамбълби, обичан съпруг на Роуз Хамбълби.

Погребението е в петък, в дома му Сандгейт, Уичууд-андър-Аш. Моля, без цветя.

— Виждаш ли, Джими? Точно тези бяха имената на човека и на градчето, а е и лекар. Какво мислиш за това?

Джими помълча, преди да отговори. Гласът му беше сериозен, когато най-сетне изрече колебливо:

— Предполагам, че това е дяволски странно съвпадение.

— Така ли, Джими? И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

Люк отново закрачи.

— Че какво друго може да е? — попита приятелят му.

Люк рязко се обърна.

— Ами я си представи, че всяка дума, изречена от онази старица, е била истина! Представи си, че тази невероятна история е вярна!

— О, хайде, стари приятелю! Това е вече малко прекалено. Такива неща не се случват.

— Ами онзи Абъркромби? Нима не отрови доста хора?

— Много повече, отколкото излезе наяве — отвърна Джими. — Местният съдебен лекар се оказа мой приятел и от него чух някои неща. Хванали Абъркромби да подхранва местния ветеринар с арсеник, после изровили жена му и тя се оказала натъпкана с отрова, а е почти сигурно, че и зет му си е заминал по този начин. Но това едва ли е било всичко. Този мой приятел ми каза за неофициалните предположения, според които Абъркромби е умъртвил поне петнайсет души. Петнайсет!

— Точно така. Значи такива неща се случват!

— Да, но не толкова често.

— Откъде знаеш? А може би се случват много по-често, отколкото предполагаме.

— Тук вече чувам да говори полицаят в теб. Време е да забравиш, че си бил полицай — нали вече си се посветил на личния си живот?

— Предполагам, че който е бил полицай, винаги си остава такъв — каза Люк. — И така, Джими. Да предположим, че преди Абъркромби да стане толкова нагъл, че да извършва убийствата под носа на полицията, някоя разговорлива стара дама просто се досеща какво е намислил той и отива да уведоми властите за това. Как мислиш, дали биха я послушали?

Джими се ухили.

— Как ли не!

— Точно така. Ще я помислят за луда — точно както каза и ти! Или ще си кажат: „Прекалено богато въображение.“ Както казах аз. Което означава, драги Джими, че и двамата грешим.

Лоримър се замисли, после попита:

— Според теб каква е ситуацията?

Люк заговори бавно:

— С две думи, случаят е такъв. Разказват ми една история — невероятна, но не невъзможна. Едно доказателство — смъртта на доктор Хамбълби — подкрепя разказаното. А има и още един факт. Госпожица Пинкертон отиваше в Скотланд Ярд, за да разкаже своята невероятна история. Но не е стигнала дотам. Била е прегазена и убита от кола, която не е спряла.