Агата Кристи: Да се убива е лесно

Отначало той устоя на любопитния поглед на умните, примигващи очи. След това изведнъж се предаде. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до това.

— Аз не съм военен — заяви.

— О, извинете. Толкова сте почернял, та си помислих, че може да си идвате в отпуск от Изтока.

— Действително се връщам у дома от Изтока — поясни Люк, — но не в отпуск. — Пресече по-нататъшните й предположения с простото изявление: — Полицай съм.

— Вие сте от полицията? Е, наистина, това е много интересно. Синът на една много добра моя приятелка току-що постъпи в полицията в Палестина.

— Аз бях в Меянгския пролив — уточни Люк.

— О, господи, колко интересно! Наистина, това е съвпадение — имам предвид това да попаднете в този вагон. Защото, виждате ли, работата, по която отивам в града… е, добре, всъщност отивам в Скотланд Ярд.

— Наистина ли? — каза Люк.

Той си помисли: „Дали скоро ще й се развие пружината като на часовник, или ще продължи така до Лондон?“ Но не се подразни особено, тъй като много беше обичал своята леля Милдред и си припомни как веднъж тя му беше дала банкнота от пет лири. Освен това имаше нещо много симпатично и английско във възрастните дами като неговата леля и като тази, която седеше с него в купето. Човек не можеше да попадне на хора като тях в Меянгския пролив. Те се нареждаха редом с коледния пудинг, с местния отбор по крикет и откритите камини с дърва — все неща, които човек оценява, когато ги няма и когато се намира на другия край на света. (От друга страна пък, когато ги има, човек обикновено се отегчава от тях. Обаче Люк бе стъпил на английска земя едва от няколко часа.)

Старата дама продължи въодушевено:

— Да, смятах да тръгна тази сутрин, но после, както ви казах, се притесних за Уанки Пух. Но нали не смятате, че сега ще е много късно? Нали в Скотланд Ярд нямат специални приемни часове?

— О, не мисля, че затварят в четири или около това време.

— Не, разбира се, не биха могли, нали? Трябва да е възможно да се съобщи за сериозно престъпление по всяко време, нали така?

— Точно така — каза Люк.

За момент старата дама замълча. Изглеждаше наистина обезпокоена.

— Винаги съм смятала, че е най-добре да се отиде направо при извора — изрече тя най-после. — Джон Рийд е много симпатичен човек — това е нашият полицай в Уичууд — много учтив, приятен човек, но някак си нямам чувството, че точно той е човекът, с когото трябва да се говори за нещо сериозно. Свикнал е да се занимава с хора, които са си пийнали или които превишават позволената скорост, с времето за пускане на осветлението, с тези, които не са извадили разрешително за кучето си, а навярно дори и с кражби. Но не съм убедена, че той е човек, който да се заеме с убийство.

Люк повдигна вежди:

— Убийство?

— Да, убийство — енергично кимна старата дама. — Виждам, че сте изненадан. И аз отначало бях изненадана, просто не можех да повярвам. Мислех, че си въобразявам.

— А сигурна ли сте, че не грешите? — внимателно я попита той.

— О, не. — Тя поклати глава. — Първия път може да съм сгрешила, но за втория, третия или четвъртия съм сигурна. След това човек сам разбира…

— Искате да кажете, че е имало… ъ-ъ-ъ… няколко убийства?

— Боя се, че са доста — отвърна тя и продължи: — Затова си помислих, че ще е най-добре да отида направо в Скотланд Ярд и да им разкажа всичко. Не мислите ли, че това е най-доброто, което бих могла да сторя?

Люк я погледна замислено, после каза:

— Ами да, мисля, че сте права.

После си помисли: „Те най-добре ще знаят как да се отърват от нея. Вероятно по половин дузина такива бабички отиват там на седмица и бръщолевят за убийства, извършени в техните спокойни селца. Сигурно има специален отдел за изслушване на старици.“

И си представи солиден полицай или пък младичък инспектор с приятна външност тактично да промърморва:

— Благодаря ви, мадам, много сме ви задължени. А сега просто си идете и оставете всичко на нас. Няма да се притеснявате за нищо.

И като се поусмихна на тази въображаема сцена, той си помисли: „Откъде им идват такива мисли? Предполагам, че животът им е доста скучен и това ги кара да мечтаят за нещо по-драматично. Чувал съм, че има възрастни дами, които подозират всекиго, че им трови храната.“

Тези негови размишления бяха прекъснати от кроткия й глас:

— Знаете ли, спомням си, че четох веднъж за случая Абъркромби. Разбира се, той отровил много хора, преди да възникне каквото и да е подозрение… За какво говорех? А, да, някой беше казал, че има лоши очи и че когато погледнел някого по специален начин, много скоро след това този човек се разболявал… Не повярвах на това, когато го прочетох, но сега мисля, че е вярно!