С Кинкейд - Създадена да убива

Въпросът му ме смуши.

— Ама вие не носите нищо.

— Това е смешно — отвърна той. Стори ми се истински ядосан, като че ли го бях обидила. — Техниците ми ме увериха, че са програмирали този аватар в съответствие с най-изтънчената мода в двора.

Аз се поколебах. Бях истински озадачена, а това бе непознато, напълно неприятно чувство. Младежът, разбира се, би могъл просто да погледне надолу и да види, че е гол. Това хумор ли беше? Шегуваше ли се? Някой вече трябва да му е казал, че е гол. Сигурно беше шега.

Не се реших да имитирам смях, звукът е малко неестествен при едно изчадие. Затова се задоволих с неутрална забележка.

— Какво прекрасно представление ни поднасяте!

— Представление ли? — В гласа му се прокрадна остра нотка, но веднага изчезна, когато продължи: — Не разбрах какво точно имате предвид.

Как би отговорила Сидония? Не можах да измисля нищо, затова се усмихнах пресилено, докато се питах дали погрешно съм изтълкувала думите му.

— Човек, който толкова много иска да привлече внимание, със сигурност играе роля. — У мен се прокрадна една странна представа, която се бе породила от наученото от схватките, в които бях убивала хора. Преструвката за едно често издава слабост на противника в друго. — Или може би искате да насочите погледите в една посока, за да не може никой да види другата.

На лицето му се появи странно изражение — младежът присви бледите си очи, а скулите му изпъкнаха и станаха по-забележими. За момент успях да зърна как би изглеждал като зрял мъж. Напомни ми за някого, макар да не можех да се сетя за кого.

— Високопочитаема Империан — каза с много по-мек глас той, — какви интересни представи имате за мен. — Без да му мигне окото, аватарът му се надвеси небрежно над моя. — Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика.

Думите му ме накараха да наостря уши. Въпросът ми заседна в гърлото. Какво искаше да каже? Намек ли беше? Или предупреждение? Не се осмелих да попитам. Дония не би го сторила, а ако грешах…

Така и нямах възможност да продължа разговора. В този момент няколко аватара се спуснаха към нас. Паднаха на колене пред голия младеж и допряха ръката му до бузите си. Ласкавите им думи достигнаха до ушите ми.

— Ваше Височество, колко се радваме, че ни оказахте честта да ни посетите!

— Какво великолепно облекло сте избрали за аватара си!

— Какви хубави дрехи!

Изведнъж се сетих защо ми е познат. Приличаше на чичо си — императора.

Пред мен стоеше гол, без да се срамува, Тирус Домитриан . Тирус престолонаследникът… Младият мъж, който един ден щеше да наследи трона.

Дори аз знаех за Тирус. Матриаршата и сенатор Фон Империан често се смееха по време на вечеря, докато говореха за неговите най-нови странности. Той беше позор за цялата империя, защото беше напълно луд. Вероятно поради лудостта си не си даваше сметка, че е съвсем гол, а заради ранга му никой не се осмеляваше да му го каже.

Никой освен мен .

Отдръпнах се от сцената, настръхнала от ужас, защото вече осъзнавах какво бях направила.

Дълго след като се бях изключила от компютъра, продължих да потръпвам от ужас.

Бях си помислила, че колкото повече науча за разглезените млади Високопочитаеми, толкова по-добре ще защитавам Сидония. Вместо това бях ѝ спечелила вниманието на един отблъскващ луд, който имаше властта да я унищожи.

„Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика…“

През следващите дни думите на Тирус Домитриан продължаваха да звучат като предупреждение в ушите ми и все пак… и все пак не бях сигурна дали да вярвам на приказките на един луд.

Наричаха фамилията Домитриан „презрени от слънцето“, защото много от членовете ѝ бяха умрели млади. Истината обаче беше една от онези тайни, които се знаеха от всички, но всички се преструваха, че не знаят за какво става въпрос: императорът и майка му бяха избили повечето от съперниците му за трона. Тирус беше единственият оцелял от най-близките си роднини. Може би тъкмо това го беше довело до лудост: че е станал свидетел как членове на собствената му фамилия са избили семейството му.

Казах на Сидония за предупреждението на Тирус вечерта, след като се върна от кабинета на баща си, но тя не се впечатли много и ми рече:

— Тирус е лунатик. Не трябва да приемаш много на сериозно нищо, което казва. И те моля да престанеш да се тревожиш дали ще си спомни нещо за държането ти, което му се е видяло странно… Той, изглежда, никога не си спомня каквото и да било от форумите. — Дония кисело се усмихна. — Жалко, че не можеш винаги да ходиш на мое място. Тогава бих могла да зарежа общуването и да прекарвам цялото си време в изучаване на звездите.