С Кинкейд - Създадена да убива

Той я повика с пръст. Тя го последва до един компютърен екран наблизо.

— Виждаш ли това? — попита я докторът.

Аз също виждах образа на екрана, но не го намирах за интересен. Бях разбила достатъчно черепи, за да разпозная човешкия мозък.

— Това се нарича фронтален дял на мозъчната кора. — Той замълча за момент и за миг в очите му се мярна страх, когато погледна момичето. — Разбира се, аз самият не съм го изследвал, но в моята професия просто научаваш нещата, като наблюдаваш машините.

Сидония сбърчи едната си вежда, сякаш думите му я озадачиха.

Леко смутен, докторът продължи да обяснява по-бързо:

— Доколкото разбирам, тези машини ще направят тази част на мозъка по-голяма. Много по-голяма. Ще направят Немезида по-умна. Тя ще се научи да разговаря с теб и да разсъждава. Машините ще започнат и свързващия процес.

— Тогава тя ще ме обикне ли?

— От днес нататък ще бъде най-добрата ти приятелка.

— И повече няма да се ядосва така? — попита не напълно убедена Сидония.

— Е, изчадията са създадени с тази агресивност. Но Немезида няма да я насочва към теб. В цялата вселена ти ще бъдеш единственият човек, когото тя винаги ще обича. Но опита ли се някой да ти навреди, много да внимава!

Сидония се усмихна колебливо.

— А сега, скъпа моя, искам да застанеш така, че тя да те вижда. Зрителният контакт е изключително важен за свързващия процес.

Докторът постави Сидония пред мен, като внимаваше двете да не сме много близо. Като се стараеше да е по-далеч от хапещата ми уста, той имплантира стимулиращи възли в черепа ми. След миг те се задействаха и забръмчаха.

Усетих гъделичкане в мозъка, а пред очите ми заподскачаха звезди.

Омразата, желанието ми да смачквам, да разкъсвам и да руша започна да стихва. Започна да избледнява.

Почувствах ново пощипване в мозъка, после още едно.

Гледах втренчено малкото момиче отсреща и у мен започна да се размърдва нещо ново, някакво усещане, каквото не бях изпитвала преди.

Сега в черепа ми се чуваше непрекъснато боботене, то ме променяше.

Исках да помагам на това момиче. Исках да го защитавам.

Боботенето продължи дълго, а после затихна и като че ли във вселената вече не съществуваше нищо друго освен него .

В продължение на няколко часа премоделираха мозъка ми, като през това време докторът извършваше тестове. Позволи на Сидония малко по малко да се приближи към мен. Тя ме наблюдаваше, докато аз наблюдавах нея.

Накрая моментът настъпи.

Докторът се отдръпна и остави момичето само̀ пред мен. Сидония се изправи на крака, цялата разтреперана. Докторът отвори прангите, като за всеки случай насочи към мен електрошоковия пистолет.

Изправих се и се освободих от прангите. Малкото момиче си пое рязко въздух и ключицата му щръкна под слабата шия. Много лесно можех да му извия врата. Знаех го. Но въпреки че можех да го нараня, въпреки че ми бяха дали възможност да се нахвърля отгоре му както върху предишните хора, които бях убила, самата мисъл да посегна на това нежно създание ме ужаси.

Приближих се още повече, за да огледам добре момичето. Това беше от изключително значение, защото сега неговото оцеляване беше много по-важно за мен дори от собственото ми. Колко мъничко беше то. Учудих се на вътрешното си усещане, което пареше като тлеещи въглени в гърдите ми. Тази прекрасна топлина се пораждаше от факта, че го наблюдавам.

Когато докоснах меката ѝ буза, Сидония рязко се отдръпна. Погледнах тъмната ѝ коса, която ясно контрастираше с моята сребристоруса. Наведох се по-близо и се вгледах в ирисите на големите ѝ очи. От дълбините им струеше страх и исках този страх да изчезне. Сидония продължаваше да трепери, затова поставих длани върху тъничките ѝ ръце и останах неподвижна. Надявах се жестът ми да я успокои.

Сидония престана да трепери. Страхът ѝ се стопи. Ъгълчетата на устните ѝ леко се извиха нагоре.

Повторих мимиката ѝ и също изкривих леко устни. Чувствах се неестествено и странно, но го направих заради нея . За първи път в живота си вършех нещо заради някой друг.

— Здравей, Немезида — прошепна момичето и шумно преглътна. — Името ми е Сидония. — Тя сбърчи вежди, притисна длан до гърдите си и повтори: — Си-до-ния.

Повторих жеста — и аз се потупах по гърдите.

— Сидония.

Тя се засмя. Усетих колко бързо биеше сърцето ѝ.

— Аз съм Сидония, но ти можеш да ме наричаш Дония.

— Дония — повторих аз и потупах ключицата ѝ, за да покажа, че съм я разбрала.