Джанел Тейлър - Среднощни тайни

13 март, 1867 Савана, Джорджия

— Няма да умреш, Джоана Чапман, защото аз не ще ти позволя.

— Нали чу какво каза докторът, Джини, твърде късно е.

— Няма да позволя да е късно, ще намеря начин да те спася. Ще извикам някой друг доктор да те лекува. Той ще ти помогне, ще видиш.

— Трябва да гледаме истината в очите, Джини. Аз скоро ще умра. Не ми остава много време. Ще трябва да ме изслушаш и да сториш както ти кажа.

— Няма да умреш. И не бива да говориш. Имаш нужда от почивка, за да се възстановиш. Вчерашният ден бе изтощителен за теб, преместването от кораба и лекарският преглед. Нищо ти няма на сърцето — та ти си едва на осемнайсет. Сигурно докторът греши.

— Каза, че имам инфекция, разпространена по цялото тяло. Затова горя от тази треска, трудно ми е да дишам и едва се движа.

Джини си спомни мрачните думи, с които докторът бе описал състоянието на Джоана.

— Той обаче греши, като казва, че нищо не може да се направи за теб. Трябва да има някакво лекарство, което да ти помогне.

Джоана пое хрипливо въздух и поклати сплъстените си къдрици.

— Той каза, че няма. А също и корабният доктор. Нищо вече не е в състояние да ми помогне. Болна съм от седмици и непрестанно се влошавам. Вече приех съдбата си, Джини, и ти трябва да последваш примера ми.

— Лъгала ли съм те някога през шестте години, откакто се познаваме, Джоана Чапман? — Момичето поклати глава и Джини продължи: — Няма да умреш. Ще повикам баща ти — той знае какво трябва да се направи.

— Не можеш. Не искам да ме вижда как свършвам по този ужасен начин.

Разплакана и уплашена, Джини заговори:

— Толкова дълъг път изминахме, Джоана, от Англия до Америка. Не можем да спрем сега — не бива. Веднага щом се съвземеш, ще продължим за Тексас.

— Загърбваш реалността, Джини, а това не е типично за теб. Няма да се оправя — никога вече. Остава ми още съвсем малко.

Вирджиния Ан Марстън погледна бледата млада жена, която през всичките тези години й беше най-добра приятелка, повече от сестра. Не можеше да повярва на трагедията, не искаше да повярва. И въпреки това нито тя, нито медицината можеха да сторят нещо, за да се спаси Джоана. Нуждаеха се от чудо и се молеха за него, но милата й приятелка се влошаваше с всеки изминат час.

— Не, не мога да повярвам на това — проплака тя с насълзени очи.

— Трябва да отидеш в Тексас и да заемеш мястото ми. Трябва да направиш онова, което смятах да сторя аз. Ако татко е виновен, ще трябва да го накажеш заради мен и мама.

— Не говори за това сега. Имаш нужда от почивка. Трябва да вземаш лекарството, дето го остави докторът, то ще облекчи болките ти.

— Искам главата ми да е ясна, за да обмисля всичко. И без това не ми остава кой знае колко време.

— Не се предавай, Джоана, моля те. Бори се с болестта.

— Нямам вече сили да се боря, Джини. Слаба съм като новородено. Не мога дори да се храня сама.

— Да поговорим утре, когато ще си по-силна.

— Няма да съм тук утре. Трябва да решим всичко днес.

— Поне поспи малко. Ще ти донеса топла супа. Почти не си яла от сутринта. Как ще оздравееш, ако не се опитваш.

— Не съм гладна, а и вече губя тази битка. Искам да прекарам последните си часове, разговаряйки с теб. Не ми отказвай поне тази милост.

Джини чувстваше всяка дума като кинжал в сърцето си. Искаше да е силна и храбра заради най-добрата си приятелка, но й беше трудно.

— Само след година ще обсъждаме грешката на доктора на чай и бисквити.

— Не мечтай, Джини, не е честно и за двете ни. Трябва да отидеш при татко и да му се представиш вместо мен. Трябва да го накажеш.

— Ами ако баща ти наистина е виновен? — Тя си помисли за най-скорошното им откритие: тайната кутия на обемистия куфар на майка й, пълна с писма от бащата на Джоана. Там откриха и пари, с които си осигуриха пътя до Америка, за да може Джоана да се срещне с баща си, а Джини да потърси своя. — Спомняш ли си писмата, които открихме в куфара на майка ти, след като тя… си отиде? — Джини погледна уплашено задъханата девойка, мъчеща се да отговори, надвивайки изтощението и задуха. Избърса с влажна кърпа едрите капки пот, покрили челото на приятелката й. Видя мъката в очите на Джоана и я долови в гласа й.

— Ако мама е излъгала, че татко ни е изоставил, тогава защо той не ни потърси през всичките тези години? Защо не се свърза с нас? Защо не воюва за мен?

— Изоставил я е заради друга жена, осиновил е едно сираче и му е позволил да заеме моето място. Джини, той е обичал и желал тях, а не нас. Трябва да плати за онова, което е сторил. Мама умря в Англия. Аз ще умра, преди да се срещна с него. Унищожи ни неговият егоизъм, Джини. Той трябва да страда също както и ние. Не мога да извърша отмъщението, затова ще го направиш ти, Джини. Моля те, умолявам те. Това е последната ми молба, предсмъртното ми желание. Ти си моята най-скъпа и най-добра приятелка, моя сестра по сърце и душа. Няма да намеря покой, докато не бъде уредено миналото. Само ти можеш да ми направиш тази услуга.